Мъдра. Ранд се почувства истински глупак. Разбира се, тъкмо това бе причината за нейното слизане до Руйдийн. Но той никога не би допуснал, че Авиенда би могла да се откаже от копието. Това обаче определено обясняваше защо бяха избрали тъкмо нея да го шпионира. Изведнъж той се улови, че се пита дали тя може да прелива. Изглежда, Мин щеше да се окаже единствената жена в живота му след Зимната нощ, която не можеше.
Руарк му подхвърли меха с цамбуркащата вътре вода — беше сгорещена, но се заизлива в пресъхналото му гърло благословена, като изстудено вино. Ранд едва се сдържа да не излее част от нея върху лицето си — това щеше да е прахосване на драгоценната влага.
— Помислих, че би могъл да пожелаеш да изучиш копието — каза Руарк, след като Ранд най-сетне свали полупразния мях. Едва сега Ранд забеляза, че вождът на клана носи само две копия и два кожени щита. Не бяха учебни копия, ако изобщо съществуваха такива — на върха на всяко стърчеше метално острие, дълго цяла стъпка.
Стомана или дърво — все едно, мускулите му направо плачеха за отдих. Краката му се молеха да седне за малко, а главата настояваше да си легне. Кейле и веселчунът се бяха оттеглили, но айилците продължаваха да го гледат откъм двата лагера. Вече бяха видели как тренира с презрян меч, макар и дървен. Бяха неговият народ. Той не ги познаваше, но бяха негови, и то в повече от един смисъл. Авиенда също така продължаваше да го гледа, при това много сърдито, сякаш го обвиняваше заради това, че Руарк я бе поставил на място. Не че тя имаше нещо общо с решението му, разбира се. Джиндо и Шайдо го наблюдаваха — това беше.
— Тази планина става ужасно тежка понякога — въздъхна Ранд и взе копие и щит от Руарк. — Кога можеш поне за малко да я свалиш от гърба си?
— Когато умреш — отвърна Лан кратко.
Ранд зае позиция пред Руарк. Не смяташе все още да умира.
Облегнат на едно високо колело в сянката на един от фургоните, Мат гледаше редицата на Джиндо, които наблюдаваха Ранд. Единственото, което можеше да види оттук, бяха гърбовете им. Приятелят му беше пълен глупак да подскача така в тази жега. Всеки разумен човек би потърсил малко защита от слънцето и нещо за пиене. Той помръдна задните си части, надникна в халбата с ейл, която си беше купил от един от коларите, и направи гримаса. Когато е топъл като чорба, ейлът е просто отвратителен. Но поне даваше влага. Единственото друго нещо, което си беше купил, ако не се смяташе кашлата, беше една лула с къс ствол, с инкрустирана със сребро чашка, която в момента лежеше в джоба на палтото му до кесията с табак. Пазаруването не му беше първата грижа. Освен като форма на разплащане за измъкването му от Пустошта, услуга, която амбулантските фургони, изглежда, не бяха в състояние да му предоставят в момента.
Търговията им вървеше добре, макар и не с ейла. На айилците топлината не им пречеше и, изглежда, го намираха за твърде слаб. Повечето им клиенти бяха Джиндо, но и откъм другия лагер се стичаше постоянен поток купувачи Шайдо. Куладин и Кадийр прекараха дълго време опрели глави, макар очевидно да не стигнаха до споразумение, тъй като Куладин си тръгна с празни ръце. Кадийр, изглежда, остана недоволен от провалената сделка — задържа ястребовите си очи вперени за дълго в гърба на Куладин и на един Джиндо му се наложи да го заговори на три пъти, преди да го чуят.
Айилците не показваха много-много монети, но амбулантите и хората им с охота приемаха сребърни чашки или златни статуетки, или фино изтъкани гоблени, плячкосани от Тийр, а от джобовете на айилците се изсипваха и много бучки необработено злато и сребро, което караше Мат да надига гръб. Но един загубил на зарове айилец като нищо щеше да посегне към проклетите си копия. Той се зачуди къде ли се намират мините. Там, където един е намерил злато, и друг би могъл. Но да копаеш злато сигурно беше тежка работа. Той отпи дълга глътка от топлия ейл и отново отпусна гръб на колелото.
Интересно беше също така какво се продаваше и какво не, и на каква цена. Айилците не бяха простодушни глупаци, че да разменят златна солничка например срещу вързоп парцали. Знаеха стойността на нещата и здраво се пазаряха, макар потребностите им да бяха доста специфични. Книгите се харчеха моментално; не всеки търсеше книги, но интересуващите се от тях буквално изкупиха и последния том, който можеше да се намери из фургоните. Дантелата и кадифето се изчерпаха още щом бяха изнесени на показ, срещу главозамайващи количества сребро и злато, както и гайтанът, но най-фините топове коприна си останаха недокоснати. Той дочу как един Шайдо поясни на Кадийр, че коприната се купувала много по-евтино на изток. Един едър колар със счупен нос се опита да уговори една от Девите на Джиндо, крехка жена, да си купи от него гравирана гривна от слонова кост. Тя извади от кесията си по-широка, по-дебела и по-украсена и му предложи двамата да се преборят срещу двете в залог. Онзи се поколеба, преди да откаже, което доказа на Мат, че е още по-тъп, отколкото изглежда. Иглите и куките се разграбваха, но котлетата и повечето ножове предизвикваха насмешливи усмивки — айилските ковачи бяха по-добри. Всичко менеше притежателя си, от шишенцата с парфюм до буренцата с ракия. Виното и ракията получиха добра цена. Той се сепна, като чу как Хейрн попита за табак от Две реки. Амбулантите нямаха.