Един от коларите се мъчеше да привлече интереса на айилците към тежък, украсен със злато арбалет, но нямаше успех. Арбалетът привлече погледа на Мат с фино врязаните в дървото златни лъвчета с рубини вместо очи. Малки, но все пак рубини. Разбира се, един добър лък от Две реки можеше да изстреля шест стрели, докато стрелецът с арбалета все още изпъва тетивата за втория си изстрел. Но пък обхватът на един арбалет с такива размери беше доста по-дълъг, с цели сто разкрача. С двама души, които не правят нищо друго, освен да зареждат непрекъснато остриета в арбалетите на двама стрелци, и здрави копиеносци, които да задържат конницата…
Мат трепна. Пак същото. Трябваше да се махне от Пустошта, по-далече от Моарейн, по-далече от всяка Айез Седай. Може би да се върне у дома за известно време. Навярно щеше да успее да се върне навреме, за да помогне да се оправят с тия неприятности около Белите плащове. „Малка е вероятността за това, освен ако не използвам проклетите Пътища или някой проклет Портален камък.“ Но това бездруго нямаше да реши проблемите му. Преди всичко, в Емондово поле нямаше да намери отговори какво например имаха предвид онези змийски хора, когато му говореха за женитба с Щерката на Деветте луни, или че ще умре и ще живее отново. Или за Руйдийн.
Той извади сребърния медальон с лисича глава, окачен на врата му. Гледецът на лисичето око представляваше малко кръгче, раздвоено с крива линия, едната половина блестеше ярко, а другата — някак замъглено. Древният символ на Айез Седай, отпреди Разрушението. Копието с черната дръжка, с меча вместо острие, белязан с два гарвана, пак бе айезседайски работа. Руйдийн не му беше предложил никакви отговори, само повече въпроси и…
Преди Руйдийн паметта му беше пълна с дупки. Тогава, като се заровеше в ума си, можеше да си спомни как стига до нечий праг заранта и излиза вечерта, но нищо помежду двете. Сега имаше нещо, което запълваше дупките. Сънища наяве или нещо подобно. Като че ли можеше да си спомни танци, битки, улици и градове, никой от които изобщо не беше виждал в живота си и за никой от които не беше сигурен дали изобщо е съществувал някога, като късчета от паметта на сто различни мъже. По-добре беше да мисли за тях като за сънища, може би — малко по-добре, — но все пак беше толкова сигурен в тях, колкото в собствените си спомени. Преобладаваха битките и понякога те просто му се натрапваха, както онова с арбалета преди малко. Улавяше се да оглежда някой терен и да обмисля как да разположи там засада или да се предпази от такава, или как да подреди войската за сражение. Пълна лудост.
Той опипа точещия се надпис, гравиран в черната дръжка на копието. Сега вече можеше да го чете леко като книга, макар да му трябваше целият път обратно до Чайендейр, докато го осъзнае. Ранд не беше казал нищо, но той подозираше, че сам се бе издал, още в Руйдийн. Сега той знаеше Древния език и това знание беше пресято през всичките онези сънища наяве. „Светлина, какво ли са направили с мен?“
— Са суврая ниенде мисайн йе — изрече той гласно. — Изгубих се в собствения си ум.
— Същински учен, за днешното време и Век.
Мат вдигна очи и видя, че веселчунът го гледа с тъмните си очи. Човекът беше доста висок, приблизително на средна възраст и навярно изглеждаше привлекателен за жените, но си държеше главата някак загрижено килната на една страна, като че ли искаше да те огледа отстрани.
— Просто нещо, което съм чувал — каза Мат. Трябваше да е по-предпазлив. Ако Моарейн решеше да го отпрати за Бялата кула да го изследват, нямаше повече да го пуснат на свобода. — Човек чува разни откъслеци и ги запомня. Знам няколко фрази. — Това трябваше да оправдае всички неволни подмятания, които можеше да направи в глупостта си.