Силата на сянката

— Не ме прекъсвай!

Без да обръщат повече внимание на Мат, двамата се отдалечиха, без да спират да жестикулират. После се качиха във фургона си.

Мат потръпна. Не можеше да си представи да дели жилище с жена като тази. Щеше да е все едно да живееш с мечка стръвница. Виж, Изендре… лицето й, устните й, люшкащите се бедра… Само да можеше да я отмъкне от Кадийр, като се направи на млад герой — е, тогава съществата от прах щяха да станат десет стъпки високи, колкото за нея; щеше да й разкаже и най-малката подробност, която си спомнеше или измислеше — един чаровен млад герой сигурно щеше да е по-подходящ за нея, отколкото някакъв си дебел дърт амбулант. Струваше си да помисли над това.

Слънцето залезе и между палатките засветиха малки огньове, подхранвани от сухи трънливи клони. Миризмите на готвено изпълниха лагера: козешко, печено със сухи чушки. Студ също така изпълни лагера, нощният студ на Пустошта. Като че ли слънцето беше отнесло всичката топлина със себе си. Мат изобщо не беше очаквал, че ще му дотрябва дебело палто, когато стягаше багажа си за тръгване от Камъка. Навярно при амбулантите можеше да се намери някое. Може би Натаил щеше да се съгласи да хвърлят зарове за неговото.

Той седна да хапне край огъня на Руарк, с Хейрн и Ранд. И с Авиенда, естествено. Амбулантите също бяха там, и Натаил, седнал до Кейле, и Изендре, която едва ли не се беше увила около Кадийр. Май щеше да се окаже по-трудно да отдели Изендре от мъжа с клюнестия нос, отколкото се надяваше — или пък по-лесно. Колкото и да се беше увила около оня, тя не сваляше премрежения си поглед от Ранд. Направо да си помисли човек, че вече му е защипала ушите, като на овца, белязана за стадото на стопанина си. Изглежда, нито Ранд, нито Кадийр го забелязваха: амбулантът също почти не сваляше очи от Ранд. Авиенда обаче забелязваше всичко и гледаше Ранд гневно. Добре поне, че огънят предлагаше малко топлина.

Когато печеното козешко свърши — както и някаква пъстро-жълта гъба, оказала се доста лютива — Руарк и Хейрн напълниха дългостволите си лули и вождът на клана помоли Натаил да изпее някоя песен.

Веселчунът примигна.

— Е, защо пък не. Разбира се. Почакайте да си донеса лютнята. — Той закрачи към фургона на Кейле и студеният полъх изду наметалото му.

Този тип определено не приличаше на Том Мерилин. Том рядко ставаше от постелята си без флейта или лютня, че и с двете наведнъж. Мат натъпка с табак гравираната си със сребро лула и доволно запуфка, а Натаил междувременно се върна и зае царствена поза. Това беше също като при Том. Веселчунът дръпна струна и запя.

Нежен вятърът — пролетна ласка.
Нежен дъждът — небесна сълза.
Нежни годините — нижат се в сладост,
без намек за идещи бури,
без намек за лютите вихри,
за дъжд от стомана и тътен на битка.
за бран, що сърцето раздира.

Наричаше се „Бродът Мидийн“. Древна песен, от Манедерен, колкото и да беше странно, за война отпреди Тролокските войни. Натаил впрочем я изпълни доста сполучливо: нямаше нищо общо със звучните рецитали на Том, разбира се, но леещите се думи привлякоха тълпа айилци, които се струпаха около ръба на светлината, хвърляна от тлеещия огън. Злият Едомон повел саферците срещу нищо неподозиращата Манедерен, плячкосвали и палели, прогонвали всичко пред себе си, докато крал Бунрин не събрал силата на Манедерен, и тогава мъжете на Манедерен посрещнали войската на Сафер край брода Мидийн. Задържали ги, макар врагът да ги превъзхождал многократно по численост, в продължение на три денонощия, докато реката не потекла червена от кръв и небето не почерняло от лешояди. На третия ден, когато войската им се стопила и всяка надежда изтляла, Буйрин и приближената му гвардия си пробили път през брода в отчаян щурм и връхлетели дълбоко сред ордата на Сафер, надявайки се да отблъснат врага, като убият самия Едомон. Но сили, твърде многобройни, за да бъдат преодолени, се заизсипвали около тях и ги запритискали все по-плътно. Обкръжили своя крал и пряпореца с Червения орел, бойците продължили да се сражават, отказвайки да се предадат, макар участта им да била ясна.

Натаил пееше как храбростта трогнала дори сърцето на Едомон и как най-накрая той им позволил да се оттеглят в мир и в тяхна чест армията му се върнала в пределите на Сафер.

И пак назад, през кървави води,
назад във строй и с вдигнати глава.
Непобедени в меч и броня,
в сърце и дух — непобедени.
За тях е славата и вечна е честта,
ще помнят името им Вековете.

Той дръпна последната струна и айилците засвириха одобрително с пръсти, заудряха с копия по щитовете си и възторжено се разкрещяха.