Не беше станало точно така, разбира се. Мат си го спомни… „Светлина, не бих искал!“ Но все едно, споменът изплува от дълбините на ума му — спомни си как посъветва Буйрин да не приема предложението, а той му отговори, че и най-малкият шанс е по-добър от нищо. Едомон, чиято лъскавочерна брада висеше под стоманената мрежа, закриваща лицето му, изтегли копиеносците си, изчака, докато те се изнижат и се приближат до брода, преди скрилите се стрелци да се надигнат и конницата му да се впусне от засада. Колкото до връщането му в Сафер… Мат не смяташе, че е станало. Последният му спомен от брода беше как се мъчи да се задържи на крака, потънал до кръста във водата, с три стрели, забити в гърдите му, но имаще и нещо след това — малък фрагмент. Как вижда Едомон, вече с посивяла брада, да пада в едно кратко сражение в леса, от вдигналия се на задните си крака кон, прободен в гърба от копие, хвърлено от някакво голобрадо момче. Това сега беше по-лошо и от дупките.
— Не ти ли хареса песента? — попита Натаил.
На Мат му бе нужен миг, докато осъзнае, че въпросът не е зададен към него, а към Ранд. Ранд потри длани и се взря в огъня, после каза:
— Не съм сигурен дали е много умно да зависиш от великодушието на врага си. Ти как мислиш, Кадийр?
Амбулантът се поколеба и погледна жената, притиснала се до рамото му.
— Аз за такива работи не мисля — отвърна най-сетне той. — Аз мисля за печалби, не за битки. — Кейле се засмя дрезгаво. Поне докато не забеляза усмивката на Изендре, снизходителна към дебеланата, три пъти по-едра от нея. И тогава тъмните й очи опасно проблеснаха под торбичките тлъстина на лицето й.
Изведнъж от мрака отвъд палатките се надигнаха предупредителни викове. Айилците дръпнаха булата върху лицата си и миг след това от нощта се заизсипваха тролоци, със зурлести лица и рогати глави, извисиха се над хората, завиха и завъртяха криви като коси мечове, замушкаха с копия като куки и нащърбени тризъбци, засякоха с увенчани с шипове топори. Сред тях се понесоха мърдраали, като носещи смърт безоки змии. За миг стана всичко, колкото за един удар на сърцето, но айилците влязоха в бой, сякаш ги бяха предупредили преди цял час, и посрещнаха щурма с размахани копия.
Мат смътно забеляза как свирепият меч отведнъж изникна в ръцете на Ранд, а после сам се оказа засмукан във вихъра, действайки с копието си като с копие и бойна тояга едновременно — удар, забиване, мълниеносно извъртане. За първи път изпита благодарност към онези свои сънни спомени; начинът, по който се използваше това странно оръжие, му се стори познат, а имаше нужда от всяко късче умение, което можеше да изрови в себе си. Хаосът беше влудяващ.
Тролоци се възправяха пред него и падаха от неговото копие или от айилско копие, или се извъртаха встрани сред врящата суматоха от викове, вой и дрънчаща стомана. Мърдраали заставаха на пътя му и черни мечове се сблъскваха със стоманата, белязана с гарвани, и синя светлина изригваше от сблъсъка като мълния, заставаха лице в лице пред него, изчезваха сред вихъра на боя. На два пъти късо копие профуча край главата му, когато някой тролок се опиташе да го издебне откъм гърба. Той заби острието в гърдите на един мърдраал и разбра, че ще загине, когато съществото отказа да падне, а се ухили с безкръвните си устни и безокият му поглед го смрази до костите, след което замахна с меча. Миг след това Получовекът се сгърчи, пронизан от айилски стрели, сгърчи се за миг, достатъчен, за да може Мат да отскочи назад от чудовището, докато то се срутваше и все още се мъчеше да го промуши, да промуши каквото и да е пред себе си.
Дузина пъти твърдата като желязо черна дръжка на копието му едва отклони тролокските удари. Айезседайска работа беше и той бе благодарен за това. Сребърната лисича глава на гърдите му сякаш запулсира студена, за да му напомни, че и тя е айезседайска работа, че носи знака на Айез Седай. Точно в този миг изобщо не го интересуваше — щом беше нужна айезседайска работа, за да остане жив, точно в този миг той бе готов да последва като паленце дори Моарейн.
Не можеше да прецени дали минаха минути или часове, но изведнъж вече пред очите му не се мяркаше нито мърдраал, нито тролок, макар воят и виковете надалече в мрака да говореха за гонитба. Гибел и смърт се стелеха по земята, на айилци, както и на твари на Сянката, Получовеците продължаваха да се тресат паднали. Стонове изпълниха въздуха с болка. Изведнъж той усети, че мускулите му са се размекнали като каша и че дробовете му са пламнали. Задъхан се срина на колене и се подпря на копието. Три от покритите с платнища фургони бяха лумнали в пламъци, един от коларите бе прикован на страната на един от тях с тролокско копие, горяха и няколко от палатките. Викове откъм стана на Шайдо и светлини, твърде големи, за да са от лагерни огньове, подсказваха, че и те са нападнати.