Глава 38
Скрити лица
„Градината на сребърния бриз“ изобщо не беше градина, а огромна винопродавница, всъщност твърде голяма, за да се нарече и „продавница“, разположена на хълма, разполовяващ най-западния от трите полуострова на Танчико, под Великия кръг. Част от името поне идваше от бриза, лъхащ през лъскавите, прошарени със зелени нишки мраморни колони и балюстради, заместващи едната стена. Завалеше ли, се пускаха златисти завеси от промазана коприна. От тази страна хълмът слизаше стръмно надолу и масите по протежение на балюстрадата предлагаха ясна гледка над белите куполи и кули към голямото пристанище, сега претъпкано с безброй кораби. Танчико имаше отчаяна нужда от всичко и тук имаше злато за печелене — докато златото и времето не се изчерпеха.
С позлатените си светилници, таваните, украсени с лъснати до блясък месингови решетки, и сервиращите жени и мъже, подбрани по изящество, красота и дискретност, „Градината на сребърния бриз“ беше най-скъпата винопродавница в града още преди да се стоварят бедите. Сега цените тук бяха убийствени. Но онези, които боравеха с огромни суми, продължаваха да я посещават — онези, които боравеха с власт и влияние или поне си въобразяваха, че боравят. В известен смисъл напоследък бе останало по-малко за боравене, отколкото преди; в друг — повече.
Ниски стени обкръжаваха всяка от масите и те приличаха на островчета, пръснати по зелените и златисти подови плочки. Всяка стена бе прорязана с нежна като дантела резба, така че никой подложил любопитно ухо да не остане незабелязан, и беше достатъчно висока, за да скрие кой с кого се среща от случайни погледи. Въпреки това клиентите обикновено влизаха тук маскирани, особено напоследък, а някои имаха и телохранител до масата си, също така маскиран, за да не бъде разпознат, ако клиентът беше благоразумен. И с отрязан език, според мълвата, ако клиентът беше съвсем благоразумен. Никой от охранниците видимо не беше с оръжие — собственичката на „Градината на сребърния бриз“, добре сложена жена с неопределена възраст на име Селиндрин, не позволяваше да се внася никакво оръжие. Наложеното от нея правило не се нарушаваше, поне открито.
От обичайната си маса срещу балюстрадата Егеанин наблюдаваше корабите в залива, особено онези, които вдигаха платна да отплават. Те предизвикваха у нея желанието отново да се озове на палуба и да започне да раздава заповеди. Никога не беше очаквала, че дългът може да я доведе до това.
Тя несъзнателно намести кадифената маска, покриваща горната част на лицето й. Маската — синя на цвят като копринената й рокля — и тъмната й коса, сега израсла до раменете, беше всичко, което можеше да изтърпи, за да се слее с обстановката. Да минава за тарабонка не беше необходимо — Танчико гъмжеше от бежанци, предимно чужденци, пометени от бедствията — в и освен това беше извън възможностите й. Тези хора бяха същински животни — никаква дисциплина, никакъв ред.
Тя въздъхна със съжаление и се обърна към събеседника си — теснолико човече с алчна усмивка. Оръфаната яка на Флоран Гелб не съответстваше на изисканата обстановка в „Градината на сребърния бриз“, а и той непрекъснато триеше длани в палтото си. Тя винаги се срещаше с тях тук — с мазните човечета, с които беше принудена да се пазари. За тях това беше награда, а за нея — начин да ги контролира.
— Какво имате този път за мен, господин Гелб?
Той отново отри длани, постави някаква торба на масата и я загледа притеснено. Тя я отвори. Вътре имаше ай-дам от сребрист метал — нашийник и гривна, свързани с каишка, изработена така изкусно, че връзката помежду им не можеше да се види. Затвори торбата и я постави на пода. С този ставаха три, намерени от Гелб — повече, отколкото бе намерил всеки друг.
— Много добре, господин Гелб. — Малка кесийка се плъзна по масата и Гелб ловко я скри под палтото си, като че ли в нея се криеше кралска корона, а не шепа сребърници. — А нещо друго нямате ли?
— Онези жени, които искахте да ви издиря ли? — Тя беше привикнала с бързата реч на тези хора, но й се искаше той да не си облизва устните по този начин. Не че с този му навик ставаше по-трудно разбираем, но гледката беше неприятна.
Беше почти готова да му каже, че повече не я интересува. Но в края на краищата това беше една от причините да пребивава в Танчико; сега вече — може би главната причина.
— Какво за тях? — Това, че дори за миг й беше хрумнало да изклинчи от дълга си, я накара да заговори по-грубо, отколкото смяташе, и Гелб трепна.
— Аз… мисля, че намерих още една.
— Сигурен ли си? Имаше и… грешки.