За това й напомни високият мъж с бялото наметало, с посивяла коса по слепоочията, но с гладко лице и суров поглед, който мина покрай нея и бе посрещнат сърдечно от Селиндрин. На гърдите на плаща на Джайчим Карридин беше извезан златен слънчев изгрев, с четири пискюла под него и пурпурна пастирска гега отзад. Инквизитор на Ръката на Светлината, висш офицер в ордена на Чедата на Светлината. Самата идея за Чедата отвращаваше Егеанин — военно тяло, подчинено единствено на себе си. Но Карридин и неговите неколкостотин войници имаха определено влияние в Танчико, където на практика нямаше власт: градската стража вече не патрулираше по улиците, а войската — доколкото все още беше предана на краля — беше твърде заета с удържането на крепостите около града. Егеанин си отбеляза наум, че Селиндрин дори не погледна към меча на бедрото на Карридин. Той определено имаше власт.
Веднага щом стъпи на улицата, носачите й се затичаха с креслото от тълпата, изчакваща покровителите си, а телохранителите й я обкръжиха с вдигнати копия. Бяха пълна сбирщина — някои със стоманени каски, трима — с кожени ризи, обшити с метални плочки; мъже с грубовати лица, вероятно дезертьори от армията, но наясно, че пълните им стомаси и сребърниците за харчене зависят от нейната сигурност. Дори носачите й носеха груби ножове и палки, затъкнати в поясите. Тук никой, на когото личеше, че може да носи пари със себе си, не смееше да излезе на улицата без охрана. Във всеки случай, дори и да рискуваше, това само щеше да привлече чуждото внимание към нея.
Пазачите й без усилие запробиваха път през тълпите. Множеството се точеше по тесните улици, виещи се около градските хълмове, и отстъпваше пред обградените от телохранители кресла-носилки. Карети се срещаха много рядко — конете се бяха превърнали в екстравагантен лукс.
„Унили“ бе най-подходящото определение за многолюдните тълпи. Унили и докарани до лудост. Унили лица, износени дрехи, очи с прекалено много блясък в тях, почти обезумели очи, отчаяни, все още надяващи се, след като нямаше никаква надежда. Мнозина вече се бяха предали, отпуснати край стените, сгушили се по прагове, съсипани от умора жени, мъже и деца, не само съсипани, а и дрипави, с посивели от отчаяние лица. Понякога се надигаха, колкото да извикат към минувачите да им подхвърлят било монета, било къшей хляб — каквото и да е.
Егеанин държеше погледа си вперен само напред — по необходимост предполагаше, че охраната й ще засече всякаква грозяща я опасност. Да срещне очите на някой просяк означаваше само да накара още двадесет като него да наскачат изпълнени с надежда и да обкръжат креслото й. Да подхвърли монета означаваше сто други да се струпат от всички страни с вой и ридания. Тя вече използваше част от парите, докарани с куриерската лодка, за да поддържа една бедняшка кухня, все едно че беше някоя от Кръвта. Потръпна, като си помисли какво може да означава за нея разкритието, че си е позволила да прекрачи ранга си. Все едно да си облече роба от брокат и да си обръсне главата.
Всичко това можеше да се оправи, паднеше ли Танчико. Всички щяха да бъдат нахранени и пратени да вършат работа. А тя самата щеше да изостави роклите и другите неща, за които нямаше нито опит, нито вкус, и да се върне на кораба си. Тарабон най-малко, и може би и Арад Доман също така, бяха готови да се разпаднат от едно докосване с пръст, като обгорена коприна. Защо върховната лейди Сюрот все още се въздържаше? Защо?
Джайчим Карридин се отпусна в креслото си. Полите на плаща му се разстлаха върху резбованите облегалки и той заоглежда съсредоточено тарабонските знатни люде, заели и останалите кресла в стаята за специални гости. Благородниците седяха вкочанени в бродираните си със злато сюртуци, присвили устни под изкусно изработените маски, наподобяващи лица на ястреби, на лъвове и леопарди. Днес си имаше твърде много грижи, за да се занимава и с тях. Два месеца бяха минали, откак получи вест за един братовчед, намерен жив одран в собствената си спалня, и три, откакто неговата най-малка сестра Деалда бе отвлечена по време на сватбеното си пиршество от мърдраал. Домашният иконом му бе писал, потресен от трагедията, сполетяла Дома Карридин. Надяваше се Деалда да е издъхнала бързо. Казваха, че жените не запазвали за дълго разсъдъка си, ако попаднели в ръцете на мърдраал. Цели два месеца. Всеки друг на мястото на Джайчим Карридин щеше да се изпоти до кръв.