Карридин кимна.
— Щом ми се връчат на ръка, ще подсигуря Двореца на панархесата и Чедата ще потиснат всякакви… нездрави елементи… които се опитват да се месят в провъзгласяването. В името на Светлината, заклевам се. — Напрежението видимо се изцеди от тарабонците; те надигнаха и жадно пресушиха златните бокали, като че ли се мъчеха да удавят притесненията си с вино, дори Алдрик.
От гледна точка на тарабонците, по-скоро Чедата носеха вина за неизбежните убийства, отколкото кралят или армията на Тарабон. Връчеха ли се веднъж на Аматера символите на панархската власт — Короната и Тоягата на Дървото, като нищо още няколко души от Събранието щяха да се присъединят към бунтовниците, но ако и останалите заявяха, че не са я избирали те, вестта за това щеше да подпали Танчико. Колкото до приказките, идващи от бежанците — какво пък, бунтовниците можеха да разпространяват какви ли не измамни лъжи. А кралят и панархесата на Тарабон щяха да затанцуват като кукли на конци, които Карридин щеше да връчи в ръцете на Педрон Ниал, за да прави с тях каквото му хрумне.
Цената не беше чак толкова голяма, колкото щеше да е по времето, когато кралят на Тарабон контролираше неколкостотин квадратни мили около Танчико, но въпреки това можеше да се окаже достатъчно голяма. С помощта на Чедата — щяха да бъдат нужни поне един-два легиона; петстотинте мъже, с които Карридин разполагаше, нямаше да стигнат — все още беше възможно Заклетите в Дракона да бъдат съкрушени, разните бунтовници — разбити, и дори войната с Арад Доман да бъде продължена успешно. Стига и двете страни все още да помнеха, че са във война. Арад Доман беше в по-лошо положение от Тарабон, така беше чул Карридин.
Всъщност него почти не го интересуваше дали Тарабон ще падне под властта на Чедата, или Арад Доман, или и двете. Предстояха му действия, неща, които той винаги беше вършил, но му беше трудно да мисли за нещо друго освен кога ще прережат собственото му гърло. Стига да не се окажеше в положение, при което сам да му се доще да му прережат гърлото. Цели два месеца от последното съобщение.
Той не остана да пие с тарабонците, а се сбогува колкото можа по-набързо. Дори и да ги беше оскърбил, те имаха прекалено голяма нужда от него, за да го покажат. Селиндрин го видя да слиза и едно от конярчетата вече бе извело коня му пред изхода. Той подхвърли меден петак на момчето и яхна коня. Парцаливата тълпа по улиците бързо се заотдръпва от пътя му. Градът беше пълен с просяци; той почти не можеше да вдиша, без да усети вонята на вкиснала пот и мръсотия. Тамрин трябваше най-после да ги измете от града — нека бунтовниците в провинцията се занимават с тях.
Страната бе това, което го интересуваше, не бунтовниците. С тях можеше да се справи много лесно, след като се пръснеше мълвата, че този или онзи е Мраколюбец. А успееше ли да предаде неколцина от тях на Ръката на Светлината, те щяха да се изправят пред всички и публично да признаят, че са почитали Тъмния, че са яли деца — всичко, което им се кажеше. След такъв удар бунтовниците нямаше да удържат дълго; претендентите, все още останали на полето на битката, щяха да се събудят и да разберат, че са сами. Но Заклетите в Дракона, мъжете и жените, които бяха заявили открито, че са на страната на Преродения Дракон, нямаше да паднат с едното обвинение, че са Мраколюбци. Макар повечето хора вече да ги смятаха за такива, след като се бяха заклели да следват един мъж, който може да прелива.
Проблемът с тях беше тъкмо мъжът, когото се бяха заклели да следват. Ранд ал-Тор. Къде ли беше той? Тук имаше поне сто групи Заклети в Дракона, две от които — достатъчно големи, за да бъдат наречени армии — сражаваха се с армията на краля — поне с тази част от нея, която продължаваше да бъде вярна на Андрик — сражаваха се и с бунтовници — които се биеха помежду си не по-малко усърдно, отколкото с хората на Андрик или със Заклетите в Дракона — и все пак Карридин не беше сигурен коя от групите е подслонила Ранд ал-Тор. Той можеше да се намира и в равнината на Алмот, както и в Арад Доман, където положението не беше по-различно. Ако се намираше някъде там, то Джайчим Карридин най-вероятно си беше жив мъртвец.
Край двореца Верана, който бе секвестирал за главен щаб на Чедата, Карридин хвърли юздите на един от стражите с бели плащове и влезе, без да отвръща на почестите им. Собственикът на двореца беше изпратил писмено оплакване до Трона на Светлината, но никой не възрази на окупирането. Най-малко от всички самият собственик — останките от главата му все още красяха един пилон над Стъпалата на предателите.
Този път Карридин дори не погледна фините тарабонски килими, нито мебелите, инкрустирани със злато и слонова кост, нито дворчетата с шадравани, където плискащата се вода носеше хлад. Просторните коридори със златни светилници и високи тавани, украсени с виещи се златни спирали, изобщо но го интересуваха. Този палат можеше да не отстъпва и на най-прекрасния в Амадиция, ако не и на най-големия, но точно в този момент основната му мисъл беше съсредоточена в силната ракия в стаята му.