— Не ме отегчавай, Борс. Не ме интересува дали ще избиеш цялото Събрание, стига да държиш Двореца на панархесата. Кога ще почнеш?
— Ще… ще ми трябват три до четири дни, докато Андрик ми връчи уверенията.
— Три до четири дни — промърмори тя. — Много добре. Малко забавяне няма да навреди. — Той започна да се чуди какво забавяне има предвид, но внезапно тя му отне и малкото почва, която все още имаше под краката си. — Ти ще установиш контрол над Двореца и ще прогониш великолепните воини на панархесата.
— Това е невъзможно — изпъшка той, а тя дръпна главата му назад така силно, че вратът му щеше да се скърши. Не направи усилие да се възпротиви. Хиляди невидими иглички се забиха в него — в лицето, в гърба му, в ръцете, в краката — навсякъде. Невидими бяха, но от това не ставаха по-малко истински.
— Невъзможно ли, Джайчим? — каза тя с мил гласец. — Невъзможно е дума, която никак не обичам да чувам.
Иглите се заровиха още по-дълбоко; той изохка, но трябваше да й обясни. Наистина беше невъзможно. Заломоти задъхано.
— Щом Аматера бъде обявена за панархеса, тя ще контролира легиона. Ако се опитам да задържа Двореца, тя ще го обърне срещу мен, а Андрик ще й помогне. Няма как да устоя срещу легиона на панархесата и частите, които Андрик може да оттегли от укрепленията на Пръстена.
Тя го изгледа така продължително, че го накара отново да се изпоти. Не успя дори да потръпне, нито да примигне — хилядите хапещи промушвания по цялото му тяло не му го позволяваха.
— С панархесата ще се оправим — каза най-сетне тя. Игличките изчезнаха и тя се изправи.
Карридин също стана. Може би щеше да се стигне до някакво споразумение — жената вече като че ли бе склонна да се вслуша в здравия разум. Краката не го държаха, но той успя да каже с цялата твърдост, на която беше способен.
— Дори да можете да повлияете на Аматера…
— Казах ти да не питаш, Джайчим — сряза го тя. — Едно добро куче се подчинява на господарката си, нали така? Обещавам ти, че ако не го правиш, ще ме молиш да намеря някой мърдраал да си поиграе с теб. Разбра ли ме?
— Разбрах — отрони той тежко. Тя продължи да го гледа и след малко той осъзна, че не е разбрал. — Ще правя каквото ми наредите… господарке. — Кратката й одобрителна усмивка го накара да се изчерви. Тя тръгна към вратата, обръщайки му гръб, сякаш наистина беше куче, беззъбо при това. — Какво… какво ви е името?
Този път усмивката й беше сладка и насмешлива.
— Да. Едно куче би трябвало да знае името на господарката си. Наричат ме Лиандрин. Но това име никога не бива да докосва устните на едно куче. В противен случай ще бъда крайно недоволна от теб.
Когато вратата се затвори след нея, той се дотътри до един от столовете и се срина в него. Не докосна ракията. Стомахът му така се бе свил, че от нея веднага щеше да повърне. Какъв интерес можеше да има тя от Двореца на панархесата? Опасна насока на въпроси, вероятно, но въпреки че служеха на един и същи господар, той не можеше да изпитва нещо друго освен отвращение към една тарвалонска вещица.
Тя обаче не знаеше толкова, колкото си мислеше. С кралските уверения в ръка той можеше да задържи Тамрин и армията надалече със заплахата от разкритие, и Аматера също. Те обаче все още бяха в състояние да разбунят тълпата. А лорд-капитан командирът можеше да остане крайно недоволен от цялата афера, можеше да повярва, че той се стреми към лична власт. Карридин си представи как Ниал подписва заповедта за екзекутирането му. Собствените му хора щяха да го арестуват и да го обесят. Ако можеше да уреди убийството на вещицата… Но тя му беше обещала да го пази от мърдраала. Дощя му се отново да се разреве. Тя дори не беше тук, но въпреки това го беше заклещила по-здраво от всякога, със стоманени челюсти, впити в двата му крака, и пранга, стегнала врата му.
Трябваше да има някакъв изход, но накъдето и да погледнеше, виждаше само поредния капан.
Лиандрин премина като призрак по коридорите, отбягвайки с лекота слуги и Бели плащове. Когато пристъпи през една малка задна врата към тясната уличка зад палата, високият млад постови там я зяпна със смесица от облекчение и тревога. Малкият й номер — само едно леко, тъничко камшиче от Силата — не можеше да й свърши работа с Карридин, но лесно беше убедил този глупак да я пусне. С усмивка тя му даде знак да се доближи. Длъгнестият идиот се ухили, като че ли очакваше целувка, но хиленето му замръзна, когато тънката й кама се заби в окото му.
Тя пъргаво отскочи, докато постовият падаше. Вече нямаше да проговори за нея дори и случайно. Само едно малко петънце кръв оцапа ръката й. Съжали, че не притежава умението на Чезмал да убива със Силата или поне скромния талант на Рианна. Странно, че способността да се убива с помощта на Силата, да спреш нечие сърце или да накараш кръвта да възври в жилите, бе така тясно свързана с Церителството. Тя лично не можеше да Цери нещо по-сериозно от драскотини и отоци — но и не я интересуваше особено.