Лиандрин прегърна сайдар и пръсна страниците по пода.
— Щом не е трактат как да се контролира Ранд ал-Тор, да изгори! Какво си научила за онова, което търсим?
Елдрит примигна към пръснатите страници.
— Ами… то е в Двореца на панархесата.
— Това го научи преди два дни.
— И трябва да е тер-ангреал. Контролирането на някой, който може да прелива, изисква Силата, и тъй като това приложение е специализирано, трябва да е тер-ангреал. Ще го намерим в изложбената зала или може би в колекцията на панархесата.
— Нещо ново, Елдрит. — Лиандрин се постара гласът й да не е издайнически писклив. — Откри ли нещо, което да е ново? Каквото и да е?
Кръглоликата жена примигна неуверено.
— Всъщност… не.
— Няма значение — каза Марилин. — Само няколко дни след като назначат скъпоценната си панархеса, можем да се заемем е търсенето, и дори да се наложи да проучваме всеки свещник, ще го намерим. Вече сме на края, Лиандрин. Ще вържем Ранд ал-Тор на верижка и ще го научим да вдига лапички като кученце.
— О, да — каза Елдрит и се усмихна щастливо. — На верижка.
Лиандрин наистина се надяваше да стане така. Чакането я беше уморило, омръзнало й беше да се крие. Нека светът да я познае. Хората да коленичат пред нея, както й бе обещано, когато за първи път замени старите клетви с нови.
Егеанин разбра, че не е сама, още щом влезе в къщата си през вратата откъм кухнята, но захвърли безгрижно маската и торбата на масата и пристъпи към ведрото с вода до тухлената камина. Когато се наведе да вземе медния черпак, дясната й ръка посегна към една дупка в стената зад ведрото. Тя се извърна мълниеносно и се изправи с малък арбалет в ръката. Не повече от една стъпка дълго, оръжието имаше малка сила и обхват, но тя винаги го държеше заредено, а тъмното петно, покриващо острия връх на стрелата, можеше да убие за миг.
Дори и да беше видял арбалета, мъжът, небрежно облегнат в ъгъла, не го показа. Беше светлокос и синеок, на средна възраст и с приятна външност, макар и прекалено тънък за вкуса й.
— Нима смяташ, че те заплашвам? — промълви той. Тя разпозна родния акцент, но не свали арбалета.
— Кой си ти?
Вместо отговор той пъхна внимателно пръсти в кесията на колана си и извади оттам нещо малко и плоско. Тя му даде знак да го остави на масата и да се върне на мястото си.
Едва след като неканеният гост се върна в ъгъла, тя се приближи достатъчно, за да вземе това, което бе оставил. Без да отмества очи или арбалета от него, тя повдигна предмета, за да може да го огледа. Плочка от слонова кост, поръбена със злато, с врязани в нея гарван и кула. Очите на гарвана бяха от черни сапфири. Гарван, символ на имперската фамилия. Кулата на гарваните бе символът на Имперското правосъдие.
— Обикновено това би трябвало да е достатъчно — каза тя. — Но ние сме далече от Сеанчан, в земя, където странностите са нещо обичайно. Какво друго доказателство можеш да ми предложиш?
Той се усмихна развеселен, свали палтото си и разкопча ризата си. На рамената му се виждаше татуировка на кула и гарван.
Повечето Търсачи на истината носеха гарваните, както и кулата, но дори някой да се осмелеше да открадне плочка на Търсач, нямаше да може да се дамгоса така. Носенето на гарваните означаваше, че си собственост на имперската фамилия. Имаше една стара приказка за един глупав млад лорд и неговата лейди, които се татуирали пияни. Когато императрицата научила за това, заповядала да ги доведат в Двора на Деветте луни и ги накарала да търкат подовете. Този тип можеше да е един от техните потомци. Белегът на гарвана оставаше завинаги.
— Моите извинения, Търсачо — каза тя и свали арбалета. — Защо си тук? — За името не го попита: каквото и да й кажеше, можеше да е или да не е истинското.
Той я остави да държи плочката, докато си навличаше небрежно дрехите. Лек намек. Тя беше капитан, а той — собственост, но той също така беше Търсач и съгласно закона можеше да я подложи на разпит по своя воля. Според закона той имаше правото да я изпрати да купи въжето, с което да я завърже, докато я подлага на разпит тук и веднага, и да очаква с пълно право да се върне с покупката. Бягството от един Търсач се смяташе за престъпление. Отказът да сътрудничиш на Търсач беше престъпление. Тя никога не беше и помисляла за каквото и да е престъпно действие, така, както никога не беше си помисляла за измяна спрямо Кристалния трон. Но ако той й зададеше неподходящите въпроси и настоеше за неуместни отговори… Арбалетът все още и беше подръка, а Канторин беше далеко. Дивашки мисли. Опасни мисли.