— Аз служа на върховната лейди Сюрот и на Коренне, за императрицата — заяви той. — Проверявам напредъка в работата на агентите, които върховната лейди е поставила по тези места.
Проверявал? Какво толкова имаше за проверяване, и то от един Търсач?
— Не съм чувала за нищо подобно от куриерските лодки. — Усмивката му се разшири и тя се изчерви. Разбира се, екипажите нямаше да споменат за един Търсач. Въпреки това той й отговори, докато оправяше дантелените маншети на ризата си.
— Куриерските лодки не бива да се рискуват с моите пътувания. Пристигнах на съдовете на един местен контрабандист, казва се Бейл Домон. Екипажът му спира навсякъде в Тарабон и Арад Доман, както и между тях.
— Чувала съм за него — отвърна тя спокойно. — Всичко наред ли е?
— Засега да. Радвам се, че ти поне си разбрала правилно указанията си. Сред останалите единствено Търсачите са ги разбрали. Жалко, че няма повече Търсачи с Хайлене. — Той намести палтото на раменете си и дръпна плочката на Търсач от ръката й. — Имаше известно притеснение около връщането на дезертиралите сул-дам. Такива дезертьорства не бива да стават публично достояние. По-добре е ако те просто изчезнат.
Тя успя да запази изражението си непроницаемо. Бяха й казали, че сул-дам били оставени на брега при оттеглянето от Фалме. Вероятно някои от тях бяха дезертирали. Указанията, които бе получила лично от върховната лейди Сюрот, бяха да бъдат върнати всички, които могат да се намерят, независимо дали желаят да се върнат, или не, и ако това се окаже невъзможно — да се отърват от тях. Последното бе изглеждало като крайна възможност. Досега.
— Съжалявам, че тези земи не познават каф — каза той и седна до масата. — Дори в Канторин само Кръвта все още разполага с каф. Поне допреди да тръгна. Може би след това са пристигнали продоволствени кораби от Сеанчан. Чаят трябва да свърши работа. Направи ми чай.
Тя едва се сдържа да не го събори от стола. Та този мъж беше собственост. Но и Търсач. Така че му свари чай. И му го поднесе, застанала до стола му с чайника, за да му долива чашата. Изненада се, че не я помоли да си сложи воал и да му потанцува на масата.
Той най-сетне й разреши да седне, но след като й каза да донесе писало, мастило и хартия, за да начертае карти на Танчико и защитните пунктове, да начертае всеки друг град и градче, което познава. Тя изброи различните военни сили на терена, както и всичко, което знаеше за тяхната сила, и на кого, и колко са верни.
След като приключи, той напъха всичко това в джоба си, каза й да изпрати съдържанието на торбата по следващата куриерска лодка и я остави с насмешлива усмивка, като я предупреди, че може отново да намине да провери напредъка й след няколко седмици.
Тя остана да седи дълго след като той излезе. Всяка карта, която бе начертала, всеки списък, който бе попълнила, дублираше всичко, което бе изпращала по куриерските лодки. Това, че я накара да го направи пред очите му, може би беше един вид наказание за това, че го бе накарала да й покаже татуировките си. Гвардейците на Смъртната стража се перчеха със своите гарвани; Търсачите — рядко. Можеше да е заради това. Във всеки случай не беше слязъл до мазето, преди тя да се върне. А дали не беше? Дали просто не беше я изчакал сама да проговори?
Дебелият железен катинар си висеше привидно недокосван на вратата в дъното на коридора зад кухнята, но се приказваше, че Търсачите умеят да отключват ключалките без ключ. Тя взе ключа от кесията на колана си и махна катинара, след което заслиза по тесните стъпала.
Един светилник върху лавица осветяваше мазето с пръстения под. Само четири голи тухлени стени, очистени от всичко, което по някакъв начин можеше да помогне за измъкване. До стената срещу лампата върху купчина груби вълнени одеяла седеше отпаднала духом жена. Главата й се повдигна при звука от стъпките на Егеанин и тъмните й очи блеснаха изплашени и изпълнени с молба. Тя беше първата сул-дам, която Егеанин бе намерила. Първата и единствената, Егеанин почти бе престанала да ги търси, след като намери Бетамин. И оттогава Бетамин се намираше в това мазе, докато куриерските лодки идваха и си отиваха.
— Някой слизал ли е тук? — каза Егеанин.
— Не. Чух стъпки над главата си, но… Не. — Бетамин протегна двете си ръце. — Моля те, Егеанин. Всичко това е грешка. Ти ме познаваш от десет години. Махни това нещо от мен.
Сребърен нашийник стягаше врата й, прикрепен с помощта на дебела сребърна каишка към гривна от същия метал, която беше поставена на закачалка на няколко стъпки над главата й. Това, че й го постави, просто за да може да я задържи за няколко мига, беше чиста случайност. А после тя бе успяла да събори Егеанин, опитвайки се да избяга на свобода.