— Ако ми го донесеш, ще го махна — отвърна ядосано Егеанин. Ядосана беше от много други неща, не от Бетамин. — Донеси ми ай-дам ето тук и ще ти го махна.
Бетамин потръпна и отпусна ръце.
— Това е грешка — прошепна тя. — Ужасна грешка. — Но не посегна към гривната. Първият й опит за бягство беше приключил с безпомощни гърчове на пода на горния етаж.
Сул-дам контролираха дамане, жените, които можеха да преливат, с помощта на ай-дам. Дамане бяха тези, които можеха да преливат, не сул-дам. Но ай-дам можеше да контролира само жена, която може да прелива. Никоя друга жена, нито мъж — младите мъже с тази дарба биваха екзекутирани, разбира се. Жена, която притежаваше тази способност и бъдеше окаишена, не можеше да направи и няколко крачки, без гривната на ръката на сул-дам да включи веригата.
Егеанин се почувства много уморена, докато се изкачваше по стълбите. Заключи отново вратата. Дощя й се и тя да пийне чай, но малкото, което Търсачът беше оставил, бе изстинал, а не й се вареше нов. Вместо това тя седна и измъкна ай-дам от торбата. За нея това представляваше само изкусно свързано сребро; не можеше да го използва, а и с нищо не можеше да й навреди, освен ако някой не я удареше с него.
Дори и само толкова свързана с ай-дам, дори да отричаше, че може да я контролира, бе достатъчно, за да я пронижат тръпки до мозъка на костите. Жените, които можеха да преливат, бяха опасни зверове, а не хора. Тъкмо те бяха разрушили света. Те трябваше да бъдат държани под контрол, иначе щяха да превърнат всички останали в своя собственост. На това беше учена тя, това им бяха проповядвали в Сеанчан от хиляда години насам. Странно, че това, изглежда, не беше се случило тук. Не. Това беше опасно. Опасна нишка на мисълта.
Тя натика ай-дам обратно в торбата и се зае да почисти масата. Обичаше чистотата и оправянето на кухнята й достави малко удоволствие. Докато не осъзна, че вари чай за себе си. Не й се искаше да мисли за Бетамин, а това също така беше опасно глупаво. Отново се разположи до масата и си разбърка мед в чаша чай — бе го сварила колкото може по-черен. Каф нямаше, но и чаят щеше да свърши работа.
Въпреки отрицанията, въпреки молбите, Бетамин можеше да прелива. Дали и други сул-дам го можеха? Заради това ли върховната лейди Сюрот държеше тези от тях, които бяха оставени във Фалме, да бъдат избити? Беше немислимо. Беше невъзможно. Ежегодните изпитания из цял Сеанчан издирваха всяко момиче, притежаващо искрицата на преливането: всяка от тях биваше заличавана от гражданските регистри, биваше заличавана от родовите списъци и биваше отвеждана, за да й се надене нашийник и да стане окаишена дамане. Същите тези изпитания намираха момичета, които можеха да се научат да носят гривната на сул-дам. Никоя жена не можеше да се измъкне от ежегодните проверки, докато не достигнеше възраст, каквато не би могла да достигне, ако притежаваше вродената дарба да прелива. Как бе възможно и едно момиче да бъде взето за сул-дам, след като беше дамане? И въпреки това Бетамин се намираше в мазето, задържана от ай-дам като с котва.
Едно беше сигурно. Възможностите тук бяха потенциално смъртно опасни. Това включваше Кръвта, както и Търсачите. Може би дори Кристалния трон. Дали върховната лейди Сюрот би се осмелила да скрие такъв вид знание от императрицата? В тази компания един обикновен капитан на кораб можеше да умре сред писъци само заради едно неуместно намръщване или да се окаже нечия собственост, предназначена за вулгарни прищевки. Трябваше да научи много повече, ако искаше да избегне Смъртта на Десетте хиляди сълзи. Като начало, трябваше да пръсне повече пари за Гелб и другите окаяни лентяи като него, да намери още сул-дам и да разбере дали ай-дам задържат и тях. Освен това… Освен това бе опнала платна през небелязани на картата рифове без лоцман.
Докосна арбалета, който още лежеше на масата, зареден с отровната стрела, и осъзна, че поне едно нещо е сигурно. Тя нямаше да позволи на Търсачите да я убият. Да я убият само за да помогнат на върховната лейди Сюрот да скрие една тайна. Мисълта беше смразяващо близка до измяна, но въпреки това не я напусна.
Глава 39
Чаша вино
Елейн излезе на палубата със спретния си вързоп. Залязващото слънце вече докосваше водата извън устието на залива на Танчико. Последните корабни въжета бяха привързани, за да задържат „Танцуващият по вълните“ към обкръжения от кораби док, един от многото по този най-западен полуостров на града. Част от екипажа прибираше последните платна. Градът се издигаше върху хълмове отвъд дългите кейове, покрити с кули с лъскави ветропоказатели. На около миля на север успя да различи високи стени: Великия кръг, ако не я лъжеше паметта.