След като двамата мъже изцедиха от Домон каквото можаха, Нинив поръча на Рендра да донесе писало, мастило и хартия и направи списък с описание на всяка от Черните сестри. Домон вдигна листовете с треперещи пръсти и се намръщи, сякаш бяха самите жени, но обеща да ги размножи и да ги раздаде на хората си из пристанището, за да си отварят очите. Когато Нинив му напомни, че е необходимо всички те да бъдат изключително предпазливи, той се изсмя, все едно че го беше предупредила да внимава да не се прободе на вилицата си.
Джюйлин излезе веднага след Домон, като обясни, че нощта е най-подходящото време да намери човек крадци и хора, които се издържат от занаята на крадците. Нинив обяви, че се оттегля в стаята си — нейната стая, — за да се изтегнела малко. Изглеждаше малко нестабилна и Елейн бързо осъзна защо. Нинив тъкмо беше привикнала с люшкането на борда на „Танцуващият по вълните“ и сега и беше трудно да привикне да ходи по повърхност, която не се люшка. Стомахът на тази жена не беше никак приятен спътник за дълги пътешествия, и то по море.
Тя самата последва Том в голямата гостна, където той бе обещал на Рендра да изнесе представление. Като по чудо си намери пейка до една маса и смразяващият й поглед потуши желанието на неколцина мъже веднага да седнат до нея. Рендра й донесе сребърна чаша с вино и тя започна да отпива, слушайки свирещия на лютнята Том, който запя любовни песни като „Първата роза на лятото“ и „Вятърът, който клати върбата“, и весели песнички като „Само на един ботуш“ и „Старата сива гъска“. Слушателите му останаха доволни и одобрително затропаха по масите. След малко Елейн също затропа. Не беше изпила повече от половината си чаша, но един красив млад слуга й се усмихна и й я допълни. Всичко това за нея беше странно възбуждащо. През целия си живот беше влизала в гостилница само пет-шест пъти и никога не беше се забавлявала така сърдечно сред простолюдието.
След това Том развя с пищен жест наметалото си и заразказва сказания: „Мара и тримата глупави крале“, както и няколко приказки за Анла, Мъдрата съветничка — а после изрецитира дълъг откъс от „Великият лов на Рога“, като декламираше така завладяващо, че сякаш в самата гостна затанцуваха коне, заехтяха тръби и мъже и жени се сражаваха и любеха, и загиваха. През цялата нощ той пя и рецитира, спирайки само за малко, за да накваси гърлото си с глътка вино, докато гостите тропаха нетърпеливо да продължи. Жената, която беше свирила на ксилофона, седеше в един ъгъл с инструмента на колене и гледаше с кисело изражение. Хората често подхвърляха монети към Том — той бе наел едно момченце, което да ги събира — а на нея едва ли бяха хвърляли толкова за музиката й.
Всичко сякаш подхождаше на Том — и лютнята, и декламациите. Какво пък, той си беше веселчун, но в това като че ли имаше и нещо повече. Елейн можеше да се закълне, че го е чувала да декламира „Великият лов на Рога“ на Висок напев, не на обикновения. Но как бе възможно това? Та той беше един прост веселчун.
Най-накрая, посред нощ, Том се поклони с последно размятане на пъстрото наметало и закрачи към стълбището, съпроводен от оглушителен тропот по масите. Елейн тропаше не по-малко въодушевено от останалите.
Тя се надигна да го последва, но се подхлъзна и се друсна отново на мястото си. Погледна сребърната си чаша. Беше пълна. Явно не беше пила много. Но странно защо усещаше някакво замайване. Да. Онзи сладък младеж с премрежените от нега кафяви очи й беше доливал чашата… колко пъти? Не че имаше голямо значение. Тя никога не беше пила повече от една чаша вино. Никога. Трябваше да е от това, че е слязла от „Танцуващият по вълните“ и отново е на твърда земя. Просто реагираше като Нинив. Това беше всичко.
Тя се изправи внимателно на крака — отказа прекалено загриженото предложение на младежа да й помогне — и успя да се изкачи по стълбите, въпреки че се люлееха така необичайно. Без да спира на втория етаж, където се намираше стаята й с Нинив, продължи до третия и почука на вратата на Том. Той бавно отвори и надникна недоверчиво. Изглежда, държеше нож, който бързо изчезна. Странно. Тя хвана единия от дългите му бели мустаци.
— Спомням си — каза тя. Езикът й обаче отказваше да се подчинява. — Седях на коляното ти и ти дърпах мустака… — тя го дръпна силно, за да му покаже, и той присви очи — …а мама се беше надвесила над рамото ти и ми се смееше.