Тя заудря с ръце, мъчейки се да се изправи, но ръката на Нинив беше като от желязо. Под водата човек трябваше да си задържа дъха. Елейн знаеше, че трябва. Само че не можеше да си спомни как. Единственото, което можеше да направи, беше да маха, да пуска мехури и да се дави.
Нинив я дръпна нагоре, по лицето й се стече вода и тя вдиша дълбоко.
— Как смееш… да… — издиша тя. — Аз съм щерката-наследница на… — Успя да писне само веднъж преди главата й отново да потъне с плясък. Това, че стисна ведрото с две ръце и го забута, не й помогна. Топуркането на краката й по пода също не помогна. Щеше да се удави. Нинив щеше да я удави.
След цял век отново се озова извън водата и вдиша. По лицето й се бяха смъкнали прогизнали кичури.
— Струва ми се — каза тя с възможно най-крепък глас, — струва ми се, че ще повърна.
Нинив дръпна гледжосания бял леген от стойката на умивалника тъкмо навреме и натисна главата на Елейн, докато не избълва всичко, което беше яла в живота си. След една година — е, няколко часа поне, толкова дълго й се стори — Нинив чистеше лицето й и изтриваше устните й, топейки ръце във водата. В гласа й обаче нямаше нищо утешително.
— Как си могла да го направиш? Какво те е прихванало? Бих очаквала някой глупав мъж да се напие, докато не може да се държи на краката си, но тн! Точно тази нощ.
— Изпих само една чаша — изломоти Елейн. Онзи младеж може и да й я доливаше, но не можеше да е изпила повече от две. Разбира се, че не можеше.
— Чаша колкото кана. — Сумтейки, Нинив й помогна да се изправи. По-скоро я издърпа. — Можеш ли да останеш будна? Аз ще потърся Егвийн, а все още не мога да разчитам на себе си да се измъкна от Тел-айеран-риод, без някой да ме събуди.
Елейн примигна. Бяха търсили Егвийн неуспешно всяка нощ, откакто бе изчезнала така внезапно от онази среща в Сърцето на Камъка.
— Да остана будна? Нинив, сега е мой ред да я търся и е по-добре да съм аз. Знаеш, че не можеш да привличаш Силата, освен когато си ядосана и… — Усети, че Нинив е обкръжена от сиянието на сайдар. При това от доста време, прецени тя. Собствената й глава сякаш беше натъпкана с вълна; мисълта трудно си пробиваше път. Едва долавяше съществуването на Верния извор. — Май наистина ще е по-добре ти да отидеш. Ще стоя будна.
Нинив я изгледа намръщено, но после кимна. Елейн се опита да й помогне да се съблече, но пръстите й, изглежда, не я слушаха, когато се захвана с малките копчета по гърба на роклята й. Нинив изръмжа и се разкопча сама. Останала по долна риза, тя надяна на пръста си усукания каменен пръстен, който винаги носеше на шията си с един мъжки пръстен — тежък и от масивно злато. Пръстенът на Лан. Нинив винаги си го носеше между гърдите.
Нинив отново се просна, а Елейн придърпа ниско трикрако столче до леглото. Много й се спеше, но на това нямаше как да заспи. Проблемът, изглежда, се свеждаше само до това да не падне на пода.
— Ще пресметна около един час и ще те събудя.
Нинив кимна, после затвори очи. След известно време задиша дълбоко.
Сърцето на Камъка беше съвсем празно. Нинив беше направила пълна обиколка около Каландор, искрящ сред каменните плочи на пода, преди да се усети, че все още е по долната си риза и кожената връв се клатушка на шията й с двата пръстена. Намръщи се и само след миг се оказа, че е облечена в рокля от Две реки от хубава кафява вълна и носи груби обуща. Елейн, както и Егвийн, разбира се, изглежда, намираха тези неща за много лесни, но за нея никак не бяха лесни. В по-предишните си посещения в Тел-айеран-риод беше преживяла смущаващи мигове, главно поради отвличащите мисли за Лан, но съзнателното променяне на облеклото изискваше съсредоточаване. От тези мисли роклята й изведнъж стана копринена и прозрачна като воала на Рендра. Дори и Берелайн на нейно място щеше да се изчерви. Същото направи и Нинив, като си представи, че Лан я вижда така. Струваше й усилие да върне кафявата вълна.
Камъкът беше безмълвен, лъхаше на някаква куха празнота. Можеше да чуе прилива на кръвта в собствените си уши. Въпреки това кожата между плешките й настръхна, сякаш някой я следеше.
— Егвийн? — Викът й отекна сред тишината между колоните. — Егвийн? — Нищо.
Тя отри длани в роклята си и осъзна, че вече държи чвореста крива тояга, удебелена в единия край на топка. Страшна работа щеше да й свърши, няма що. Но въпреки това я стисна здраво. Един меч сигурно щеше да е от повече полза — за миг тоягата потрепна и стана наполовина меч, — но тя не знаеше как се борави с меч. Засмя се тъжно. Тук един кривак беше също толкова добро оръжие, колкото и един меч — еднакво безполезни. Преливането беше единствената й сериозна защита, както и бягането. Което в момента оставаше единственият й избор.