Той успя да се задържи изправен, стисна зъби, скърши дебелата колкото палец стрела, вдигна секирата си и се втурна да ги срещне. Смътно усети, че вие като вълк. Виеше с гняв, от който очите му почервеняха. Те връхлетяха върху него — броните им бяха с шипове по лактите и раменете, — но той яростно развъртя секирата, сякаш с всеки замах искаше да отсече цяло дърво. Заради Адора. Заради Деселе.
— Майка ми! — изрева той. — Огън да ви гори! Майка ми!
Внезапно осъзна, че сече окървавени трупове. Изръмжа и с мъка се спря, тресейки се от усилието, както и от болката в хълбока. Вече се чуваха по-малко викове. По-малко крясъци. Останал ли беше някои освен него?
— Бегом към мен! Две реки, насам!
— Две реки! — отзова се някой в паника сред влажния лес, после — друг. — Две реки!
Двама. Само двама.
— Файле! — изкрещя той. — О, Светлина, Файле!
Плътночерно петно, потрепнало сред дърветата, възвести приближаването на мърдраала още преди да е успял да го види ясно — змиеподобно люспестата черна броня по гърдите, мастиленотъмния плащ, увиснал неподвижно в бяга на чудовището. Щом се приближи, то закрачи с гъвкави, уверени стъпки: знаеше, че е ранен, и разбираше, че е лесна плячка. Бледият му безок поглед го прикова с вледеняващ ужас.
— Файле? — промълви насмешливо изчадието. С глас като ронеща се изгоряла кожа. — Твоята Файле… беше вкусна.
С рев Перин се хвърли срещу него. Черното острие на меча посрещна първия му удар. И втория. И третия. Гладкобялото лице на съществото се напрегна, ала то се движеше като пепелянка. За миг Перин го принуди да мине в защита. Само за миг. Кръв закапа по хълбока му. Раната гореше като огън. Не можеше да удържи дълго. А изчерпеха ли се силите му, мечът щеше да намери сърцето му.
Кракът му се подхлъзна в калта, разровена под ботушите му, а оръжието на Чезнещия се издърпа назад, за да се забие… и друг меч изсвистя и разцепи безоката глава и тя се килна сред фонтан от черна кръв. Мърдраалът залитна напред, мушкайки слепешката, отказвайки да умре окончателно, продължавайки инстинктивно да се мъчи да убие.
Перин се взря в мъжа, който триеше невъзмутимо острието на меча си с шепа жълти листа. Сменящия цветовете си плащ на Ивон бе провиснал на гърба му.
— Аланна ме изпрати да те намеря. Едва успях, както се придвижвахте, но седемдесет коня все пак оставят следи. — Мургавият снажен Стражник изглеждаше така спокоен, сякаш палеше лулата си пред камината. — Тролоците не бяха свързани с това… — той посочи бегло мърдраала с върха на меча си; беше паднал, но продължаваше да мушка напосоки. — Толкова по-жалко, но ако можеш да събереш хората си накуп, сигурно няма да посмеят да ви нападнат при липсата на Безлик, който да ги подтиква. По мои сметки в началото трябва да са били стотина. Вече са по-малко. На доста от тях им пуснахте кръвчицата. — И той спокойно тръгна да огледа сенките под дърветата: само изваденият му меч показваше, че е станало нещо по-необичайно.
За един кратък миг Перин зяпна изумен. Аланна го е търсила? Пратила е Ивон? Тъкмо навреме, за да спаси живота му. Отърси се и отново надигна глас.
— Две реки, при мен! В името на Светлината, при мен! Насам! Сбор! Насам!
Този път продължи да вика, докато не се появиха познати лица. Опръскани с кървища лица, в повечето случаи. Слисани, зяпнали от ужас и почуда. Някои от мъжете крепяха други, а неколцина бяха изгубили лъковете си. Айилците се оказаха сред тях, явно непострадали, само Гаул леко накуцваше.
— Не дойдоха, както очаквахме — бяха единствените думи на айилеца. Нощта се оказа по-студена, отколкото очаквахме. Дъждът бе по-проливен, отколкото очаквахме. Така прозвуча.
Файле се появи сред дърветата заедно с конете. С едва половината коне, включително Стъпко и Лястовица, и с деветима от дванадесетте мъже, които бе оставил с нея. Едната й буза беше белязана с кървава диря, но беше жива. Той понечи да я прегърне, но тя отблъсна ръцете му и замърмори тихо над скършената стрела, като в същото време нежно опипваше раната, за да разбере докъде е проникнало острието.
Перин огледа насъбралите се около него мъже. Вече бяха престанали да се стичат, но липсваха лица. Кенли Ейхан. Били ал-Дай. Тевен Маруин. Насили се да изрече наум имената на липсващите, насили се да ги преброи. Двадесет и седем. Двадесет и седем души ги нямаше.
— Донесохте ли всички ранени? — попита глухо той. — Да не е оставен някой там? — Ръката на Файле потръпна на хълбока му; тя се взираше намръщено в раната му и по лицето й бе изписана смесица от жал и гняв. Имаше право да се гневи. Не трябваше изобщо да я въвлича в това.