— Само мъртвите — отвърна Бан ал-Сийн с оловен глас и също тъй оловен поглед.
Уил сякаш се взираше навъсен в нещо отвъдно.
— Видях Кенли — отрони той. — Главата му беше сред клоните на един дъб, а тялото — паднало в основата. Видях го. Настинката вече няма да го мъчи. — Той кихна и се огледа стъписан.
Перин въздъхна тежко и веднага съжали — болката, жегнала го нагоре от хълбока, го накара да стисне зъби. Файле посегна да измъкне ризата му от брича, но той избута ръцете й. Не беше време сега да се превързват рани.
— Ранените на конете — каза той, след като събра сили да заговори. — Ивон, ще ни нападнат ли? — Лесът наоколо изглеждаше необичайно притихнал. — Ивон? — Стражникът се появи, повел тъмносивия си кон. Перин повтори въпроса си.
— Може би. А може би не. Оставени сами, тролоците избиват най-лесната възможна плячка. Без Получовек те по-скоро биха потърсили някоя ферма, отколкото противник, който може да ги простреля. Погрижи се всеки, който може да стои изправен, да държи лък със заредена стрела, дори да не може да стреля. Може да решат, че цената на забавлението е твърде висока.
Перин потръпна. Ако тролоците наистина ги нападнеха, забавлението им щеше да е като танц на Слънцеднева. Ивон и айилците бяха единствените, които наистина можеха да окажат отпор. И Файле; тъмните й очи блестяха от гняв.
Стражникът не предостави коня си за ранени, което беше логично. Животното едва ли щеше да позволи някой друг да се озове на гърба му, а един трениран за бой кон с господаря си на седлото щеше да представлява мощно оръжие, ако тролоците се върнеха. Перин се опита да накара Файле да се качи на Лястовица, но тя се възпротиви.
— Ти каза ранените — промълви тихо тя. — Не помниш ли?
И колкото и да му беше противно, тя настоя той да яхне Стъпко. Очакваше останалите да възразят, след като ги беше въвлякъл в такова поражение, но те не го сториха. Конете се оказаха почти достатъчно за онези, които не можеха да ходят, както и за онези, които нямаше да издържат дълго — макар с ръмжене, той призна, че попада в групата на последните — така че се примири и се качи на седлото. Половината от останалите ездачи трябваше да бъдат вързани на техните.
Онези, които тръгнаха пеш, както и някои от яздещите, стиснаха здраво лъковете си, сякаш виждаха в тях спасението си. Перин също държеше лък, както и Файле, макар да се съмняваше, че тя би могла да изпъне дългия лък на Две реки. Това, което бе важно сега, беше външният им вид — илюзия, която може би щеше да ги спаси. Ивон и айилците тръгнаха невъзмутимо напред. Останалите, включително и той самият, представляваха раздърпани останки, нямащи нищо общо с въодушевената група, която доскоро предвождаше, така самоуверена и горда. Но въпреки това илюзията свърши работа. През първата миля през заплетената растителност случайният полъх на вятъра оттук и оттам донасяше до ноздрите му воня на тролоци, зловонието на прикриващи се, стаени встрани чудовища. А после вонята постепенно заглъхна и се стопи — тролоците изостанаха, заблудени от лъжливата гледка.
Файле крачеше до Стъпко, опряла ръка на крака на Перин, сякаш смяташе да го крепи да не падне. От време на време го поглеждаше и му се усмихваше окуражително, но челото й се бе набръчкало от грижа. Той й отвръщаше с усмивка, доколкото му беше възможно — мъчеше се да я увери, че е добре. Двадесет и седем. Не можеше да спре пороя от имена, стичащ се в ума му. Коли Гарен и Джаред Айдийр, Даел ал-Тарон и Рен Чандин. Двадесет и седем души от Две реки, които беше убил в глупостта си. Двадесет и седем.
Поеха по най-прекия път извън Водния лес и излязоха на открито някъде следобед. Трудно му бе да прецени дали в ранния или късния при това небе, още загърнато в сиво. Всичко бе потънало в плътни сенки — пасищата с висока трева, пръснатите стада овце и няколкото ферми. От комините им не се вдигаше пушек. Най-близкият пушек изглеждаше поне на пет мили.
— Трябва да намерим някоя ферма за нощуване — каза Ивон. — Някое място за подслон, в случай че пак завали. Огън. Храна. — Той погледа хората от Две реки и добави: — Вода и превръзки.
Перин само кимаше. Стражникът беше много по-способен от него да съобрази какво трябва да се направи. Сега сигурно дори старият Били Конгар, с глава, пълна с ейл, щеше да е по-добър. Той просто остави Стъпко да следва сивия кон на Стражника.
Не бяха изминали и миля на открито, когато едва доловима музика докосна ухото на Перин — от цигулки и флейти, засвирили весели песни. Отначало си помисли, че сънува, но после и другите я чуха и се спогледаха невярващо, а после се заусмихваха с облекчение. Музиката означаваше хора, и то щастливи хора, ако се съдеше по тези звуци, хора, които празнуват. Това, че все още бе останало нещо за празнуване, само по себе си ги накара да ускорят ход.