— Зашипена е и не мисля, че ще мога да я извадя. Ако се наложи, ще опитам, но ако наблизо има някой, който повече разбира от тези неща…
— Има, в Емондово поле — увери я Файле. — Но дали е безопасно да остане в него до утре?
— По-безопасно ще е, отколкото да се опитвам да режа, струва ми се. Мога да му смеся нещо да го изпие срещу болката и да приготвя лапа против инфекцията.
Перин изгледа гневно двете жени и каза:
— Ей? Да не сте ме забравили нещо? Тук съм. Престанете да си приказвате, все едно че ме няма.
Те го изгледаха за миг.
— Дръж го да лежи кротко — каза Ила на Файле. — Може да приказва, но да не се движи. Може още повече да се разрани.
— Ще се погрижа — отвърна Файле.
Перин стисна зъби и положи преголеми усилия да им помогне в свалянето на палтото и ризата, но повечето работа се наложи да свършат те. Чувстваше се слаб, като най-лошо изковано желязо, готово да се огъне и да се скърши при най-малкия натиск. Четири пръста дебела колкото палец стрела стърчеше почти над последното му ребро от подута рана, пълна със засъхнала кръв. Двете извърнаха главата му настрана и я покриха с възглавница по някаква причина, която той не държеше особено да види. Файле започиства раната, докато Ила приготвяше някакъв мехлем в каменен хаван от обикновен гладък сив камък, единственото не ярко оцветено нещо, което той бе видял в табора на Калайджиите. Намазаха мехлема около раната и я превързаха, за да се задържи.
— Двамата с Рен тази нощ ще спим под фургона — каза най-сетне туатанката, изтривайки ръцете си. Погледна намръщено скършената стрела, щръкнала от превръзката, и поклати глава. — Някога си мислех, че може би ще намери Пътя на листото. Струваше ми се кротко момче.
— Пътят на листото не е за всеки — промълви Файле, но Ила отново поклати глава.
— За всеки е — отвърна също така тихо тя, и малко тъжно. — Стига да го знаеха.
После ги остави, а Файле седна на крайчеца на леглото и изтри лицето на Перин.
— Провалих се — отрони той. — Не, това е твърде меко. Не знам подходяща дума.
— Не си се провалил — отвърна тя твърдо. — Ти направи това, което изглеждаше подходящо за момента. То наистина беше подходящо. Не мога да си обясня как се озоваха зад нас. Гаул не е от онези, които ще сгрешат къде се намират враговете. Ивон беше прав, Перин. Всеки може да се озове пред обстоятелства, които са се променили, без той да го е разбрал. А ти успя да задържиш всички наедно. И да ни изведеш.
Той поклати глава и раненият хълбок го заболя още повече.
— Ивон ни изведе. Това, което направих аз, е, че убих двайсет и седем души — рече той с горчивина и понечи да седне, за да я погледне в очите. — Някои от тях ми бяха приятели, Файле. А аз позволих да загинат.
Файле приложи цялата си тежест, за да избута отново раменете му на леглото. Това, че успя лесно, само показа колко бе изтощен.
— Утре заран ще има предостатъчно време за това — каза тя решително. — Когато ще трябва пак да те качим на коня. Ивон не ни е извел; не мисля, че много го интересуваше дали ще загине някой, стига да измъкне себе си и теб. Ако не беше ти, те щяха да се пръснат във всички посоки и тогава щяха да избият всички ни. Нямаше да останат заедно заради Ивон, един чужденец. Колкото до твоите приятели… — Тя въздъхна и отново седна на ръба на леглото. — Перин, баща ми казва, че един пълководец може да се грижи за живите или да оплаква загиналите, но не може да върши и двете неща едновременно.
— Не съм никакъв пълководец, Файле. Аз съм само един глупав ковач, който си бе въобразил, че може да използва други хора, за да му помогнат да получи възмездие, или мъст, може би. Все още го желая, но няма повече да използвам за това други хора.
— Смяташ ли, че тролоците ще се изтеглят само защото си решил, че мотивите ти не са съвсем чисти? — Тонът й го накара да надигне глава от възглавницата, но тя я натисна почти грубо обратно. — Нима от това ще станат по-малко жестоки? По-чисто основание ли ти е нужно, за да се сражаваш с тях, от това, което са? И друго едно нещо казва баща ми. Най-лошият грях, който един пълководец може да извърши, по-лош от грешката, по-лош от поражението, по-лош от всичко, е да изостави мъжете, които зависят от него.
На вратата се почука и вътре надникна млад строен и красив Калайджия, облечен в сетре на червени и зелени ивици. Той мигновено се усмихна чаровно на Файле и чак после погледна Перин.
— Дядо каза, че си бил ти. Мислех, че това е родният край на Егвийн. — Той се намръщи неодобрително. — Очите ти. Разбирам, че в края на краищата си последвал Илиас, да тичаш с вълците. Знаех си, че няма да намериш Пътя на листото.