Перин го познаваше — Ейрам, внукът на Рен и Ила. Не го харесваше. Усмихваше се също като Уил.
— Върви си, Ейрам. Уморен съм.
— Егвийн с теб ли е?
— Егвийн вече е Айез Седай, Ейрам — изръмжа той, — и ако я поканиш на танц, главата ти ще откъсне с Единствената сила. Излез!
Ейрам примигна и набързо се измъкна.
Перин отпусна глава.
— Прекалено се усмихва — промърмори той. — Не мога да понасям мъже, които се усмихват прекалено. — Файле издаде задавен звук и той я погледна подозрително. Беше прехапала горната си устна.
— Нещо ми заседна в гърлото — промълви тя хрипливо и бързо се изправи. Пристъпи до широкия шкаф откъм краката на леглото, където Ила бе приготвила мехлема си, застана с гръб към него и заналива вода от зелено-червена кана в синьо-жълта глинена чаша. — Искаш ли лекарство? Ила остави цяр за болката ти. Ще ти помогне да поспиш.
— Не искам никакви церове — каза той. — Файле, кой е баща ти?
Гърбът й се вкочани съвсем. След миг тя се обърна, стиснала пъстрата глинена чаша в две ръце и с неразгадаем поглед. Мина цяла минута преди да заговори:
— Баща ми е Даврам от дома Башийр, владетел на Башийр, Тир и Сидона, Пазител на границата с Погибелта, Защитник на Хартланд, маршал-генерал на кралица Тенобия Салдейска. И неин чичо.
— Светлина! Какви бяха тия работи за търговеца на дървен материал и продавача на кожи? Ако не се лъжа, по едно време май се занимаваше и с търговия на пипер.
— Не беше лъжа — отвърна му тя рязко, но веднага смекчи тон. — Просто… не беше цялата истина. Именията на баща ми наистина произвеждат чудесен дървен материал и леден пипер, както и кожи, и още много неща. А слугите му ги продават от негово име, така че той наистина търгува с тях. В известен смисъл.
— Но защо просто не ми го каза? Криеш. Лъжеш. Ама ти си лейди! — Той се намръщи и я изгледа осъдително. Това изобщо не беше очаквал. Някой дребен търговец за баща или бивш войник, да речем — да, но не и това. — Светлина, защо тогава скитосваш като Ловец на Рога? Само не ми казвай, че владетелят на Башийр и каквото още беше там просто ей така те е отпратил на приключения.
Без да оставя чашата, тя се приближи и седна до него. Неизвестно защо се загледа втренчено в лицето му.
— Двамата ми по-големи братя загинаха, Перин. Единият — в битка с тролоци, а другият падна от коня си по време на лов. Така аз се оказах най-голямата, а това означаваше, че трябва да се уча на счетоводство и търговия. Докато по-малките ми братя се учеха за войници, докато се подготвяха за бъдещи приключения, аз трябваше да се уча как да управлявам имения! Това е дългът на най-голямото дете. Дълг! Скучно е, сухо и отегчително. Цял живот — заровена в счетоводните книги и сред чиновници… Когато татко отведе Медин към границата с Погибелта — той е с две години по-малък от мен, — не можах да го понеса. В Салдеа момичетата не ги учат да владеят меча или на други бойни умения, но баща ми бе назначил един ветеран от личната си гвардия за мой ординарец и Ейран винаги беше повече от щастлив да ме учи как да използвам ножовете и да се бия с голи ръце. Мисля, че му беше забавно. Във всеки случай, когато татко отведе Медин със себе си, беше дошла вестта за прогласяването на Великия лов на Рога, така че аз… тръгнах. Написах писмо на майка и… тръгнах. И пристигнах в Иллиан тъкмо навреме, за да мога да положа клетвата на Ловеца… — Тя вдигна парчето плат и пак започна да попива потта му. — Наистина трябва да поспиш, ако можеш.
— Предполагам, че си лейди Башийр, или нещо подобно — каза той. — Как изобщо се хвана с някакъв си прост ковач?
— Думата е „любов“, Перин Айбара. — Крепкият й глас странно противоречеше на нежността, с която платът галеше лицето му. — А и ти, струва ми се, не си обикновен ковач. — Платът се спря. — Перин, какво искаше да каже този за тичането с вълци? Рен пък спомена за някакъв Илиас.
За миг той замръзна, почти забравил да диша. Но сам преди малко я бе укорил, че крие неща от него. Заслужил си го беше със своята припряност и яд. Размахаш ли припряно чука, току-виж си си премазал палеца. Той издиша дълбоко и започна да й разказва. Как бе срещнал Илиас Мачира и бе разбрал, че може да говори с вълците. Как очите му бяха сменили цвета си и бяха станали по-остри, както и слухът и обонянието му, остри като на вълк. И за вълчия сън. За онова, което можеше да го сполети, ако изтървеше човешкото в себе си.
— Толкова е лесно. Понякога, особено в съня, не успявам да се овладея достатъчно бързо, а знам, че ако наистина не го направя, наистина ще стана вълк. В главата си поне. Нещо като полусбъркан вълк. От мен самия нищо няма да остане. — Той замълча, очаквайки тя да трепне и да се отдръпне.