— Ако слухът ти наистина е толкова остър — промълви тя спокойно, — ще трябва да внимавам какво говоря край теб.
Той хвана ръката й, за да я спре да го потупва.
— Ти чу ли ме какво казах? Какво ще си помислят баща ти и майка ти, Файле? Един ковач, полувълк при това. А ти си лейди! Светлина!
— Чух всяка дума. Татко ще одобри. Той винаги е твърдял, че фамилната ни кръв твърде омеква, че не е такава, каквато е била в стари времена. Знам, че ме смята за ужасно мека. — Усмивката й беше достатъчно свирепа, за да укроти и най-страшния вълк. — Разбира се, майка ми винаги е искала да се омъжа за някой крал, който разсича тролоците на две с един удар на меча си. Предполагам, че секирата ти ще стигне, но дали бих могла да й кажа, че си крал на вълците? Не вярвам да се появи някой, който да оспорва правата ти над този трон. Всъщност разсичането на тролоци вероятно ще задоволи мама, но искрено съм убедена, че второто също ще й хареса.
— Светлина! — възкликна той дрезгаво. Думите й прозвучаха почти сериозно, Ама не, тя наистина говореше сериозно. И ако беше поне наполовина сериозно, той не беше никак сигурен дали срещата с тролоци не е нещо по-добро, отколкото да срещне родителите й.
— Заповядай — каза тя и поднесе дълбоката чаша към устните му. — Струва ми се, че гърлото ти е пресъхнало.
Той глътна и се задави от горчивия вкус. Беше смесила лекарството на Ила! Опита се да спре, но тя надигаше чашата и той трябваше или да гълта, или да се задави. Докато успее да избута чашата, тя изпразни почти половината от съдържанието й в гърлото му. Защо лекарствата винаги трябваше да са толкова горчиви? Подозираше, че жените ги правят такива нарочно. Готов беше да се обзаложи, че онова, което взимат сами, няма такъв вкус.
— Казах ти, че не го искам.
— Нима? Сигурно не съм чула. Но дали си го искал, или не, трябва да поспиш. — Тя го потупа по къдравата коса. — Спи, мой Перин.
Опита се да й отвърне, че наистина й го е казал и че няма начин да не го е чула, но думите му сякаш се заплетоха около езика му. Клепачите му пожелаха да се спуснат. Всъщност не можеше повече да ги задържи отворени. Последното, което чу, бе тихото й мърморене:
— Спи, мой вълчи кралю. Спи.
Глава 42
Липсващото листо
Перин стоеше край фургоните на Туатан под ярката слънчева светлина. Сам. И от хълбока му не стърчеше стрела, нито имаше болка. Между фургоните, под окачени на триноги котлета за готвене, имаше готови за палене дърва, а по опънатите телове висеше пране; нямаше обаче нито хора, нито коне. Не бе облечен нито в палто, нито с риза, а в дълга кожена ковашка жилетка, под която мишците му оставаха голи. Възможно бе да е най-обикновен сън, но той съзнаваше, че е сън. И долавяше в него вълчия сън — неговата реалност и стабилност, — долавяше го във високата трева около ботушите си и във остреца, подухващ от запад. Пъстрите фургони на Калайджиите обаче не изглеждаха реални. В тях се усещаше някаква липса на материалност — сякаш бяха готови всеки момент да потръпнат като лятна омара и да изчезнат. Калайджиите никога не се задържаха дълго на едно място. Никоя земя не ги задържаше.
Зачуден доколко ли земята задържа него самия, той отпусна ръка на секирата си… и погледна смаян надолу. От клупа на колана му висеше тежкият ковашки чук, а не секирата. Той се намръщи; преди време щеше да избере това решение, дори си мислеше, че го е избрал, но не и сега. Секирата. Беше избрал секирата. Главата на чука изведнъж се превърна в острие с форма на полумесец, после отново блесна и се оформи в тъп цилиндър студена стомана, затрептя между едното и другото. Най-сетне се спря на формата на секирата му и той бавно въздъхна. Това досега не беше му се случвало. Тук той можеше с лекота да променя нещата, поне тези, които бяха свързани с него самия. „Искам секирата — каза си той твърдо. — Секирата.“
Огледа се и успя да види само някаква фермерска къща на юг и стадо сърни, скубещи ечемичена нива, оградена от груб каменен зид. Усещане за присъствието на вълци липсваше и той не призова Скокливец. Вълкът можеше да се появи или не, можеше и да не го чуе, но Коляча като едното нищо можеше да е някъде наоколо. Изведнъж от другата страна на колана му се появи натъпканият със стрели колчан и той вече държеше здрав дълъг лък, а в другата си ръка — стрела с широко острие. Дълъг кожен предпазител покри лявата му ръка.
— Едва ли ще се събудя скоро — промърмори той. Каквато и да беше тази гадост, дето Файле му я изсипа в устата, веднага го беше унесла. Помнеше го съвсем ясно. — Накара ме да го изгълтам като някакво бебе — изръмжа той. „Жени!“
Направи една от онези дълги крачки, като в предишния сън — земята около него затрептя — и стъпи сред фермерския двор. Под краката му се разбягаха две-три пилета, които сякаш вече бяха подивели. Зиданата с камъни кошара за овцете беше празна, а двете плевни със сламени покриви бяха залостени. Въпреки пердетата, останали по прозорците, от къщата лъхаше на запустяло. Ако това беше вярно отражение на истинския свят — а вълчият сън обикновено беше такова, макар и по особен начин — то обитателите й я бяха изоставили преди няколко дни. Файле се оказа права — предупреждението му се беше разпръснало отвъд местата, които сам бе посетил.