Опря гръб в дебелия ствол на дъба и огледа гората. Никакво движение. Коляча наистина искаше той да се приближи до него. Несъмнено да го вкара в засада. А той самият искаше да го намери и да разкъса гръкляна му. Но много лесно можеше сам да загине и тогава никой нямаше да разбере, че Порталът е отворен и че тролоците преминават през него със стотици, може би с хиляди. Нямаше да заиграе играта на Коляча.
С мрачна усмивка той пристъпи извън вълчия сън, заповядвайки си да се събуди и…
…и Файле бе обвила ръцете си около врата му и хапеше брадата му с малките си бели зъбки, а цигулките на Калайджиите свиреха някаква дива, страстна музика край огнищата. „Прахът на Ила. Не мога да се събудя!“ Тревогата му, че това отново е сън, заглъхна. Засмян, той вдигна Файле на ръце и я понесе към сенките, където ги чакаше меката трева.
Събуждането се оказа мъчително. Тъпа болка бе изпълнила бедрото му. От малките прозорчета струеше дневна светлина. Ярка светлина. Утро. Опита се да си изправи гърба, изохка и се срути.
Файле скочи от едно трикрако столче; тъмните й очи бяха подути, като че ли не беше спала.
— Лежи спокойно — каза тя. — Достатъчно се мяташе насън. Не съм те пазила да не се изтъркулиш и това нещо да се забие цялото в теб, само за да видя как го правиш буден. — Ивон ги гледаше, облегнат на рамката на вратата като тъмен меч.
— Помогни ми да стана — изпъшка Перин. От говоренето го болеше, също както и от дишането, но трябваше да говори. — Трябва да отида в планините. При Портала.
Намръщена, тя опря дланта си на челото му.
— Нямаш треска — промърмори Файле. После по-твърдо заяви: — Сега ще отидеш в Емондово поле, където някоя Айез Седай ще те Изцери. Няма да те пусна да се убиеш, яздейки из планините със стрела в тялото. Чу ли ме? Само една думичка още да чуя за планини и за Портали, и ще накарам Ила да ти приготви още някой прах, така че пак да заспиш и да те занесат на носилка. Макар че и сега не съм сигурна дали да не го направя.
— Тролоците, Файле! Порталът отново е отворен! Трябва да ги спра!
— В това състояние не можеш да направиш нищо. Трябва да отидеш в Емондово поле.
— Но…
— И не ми противоречи, Перин Айбара. И дума да не съм чула повече.
Той стисна зъби. Най-лошото беше, че тя бе права. Щом не можеше дори да се изправи сам в леглото, как щеше да се задържи на седлото чак до Манедерен?
— Емондово поле — отрони той отпаднало, но тя продължи да сумти и да мърмори нещо за „свинска тиква“. Какво искаше тя? „Проклет да съм, ако не се държа добронамерено, да я изгори дано, с този неин инат.“
— Значи ще има още тролоци — замислено каза Ивон. Не попита Перин как го е разбрал. После поклати глава, сякаш изхвърлил тролоците от ума си. — Ще съобщя на другите, че си се събудил. — Той се измъкна навън и затвори вратата.
— Аз ли съм единственият, който вижда опасността? — промърмори Перин.
— Това, което аз виждам, е стрела в тялото ти — заяви твърдо Файле.
От това припомняне болката го жегна още по-силно; едва потисна стона си. А тя кимна доволно. Доволно!
Дощя му се тутакси да се изправи и да тръгне; колкото по-скоро го Изцеряха, толкова по-скоро щеше да се погрижи Порталът отново да бъде затворен, този път окончателно. Файле настоя да го нахрани за закуска — каша с намачкани сварени зеленчуци, подходяща за някои беззъб младенец, която тя му подаваше лъжичка по лъжичка, като спираше от време на време, за да му изтрие брадата. Не пожела да го остави да се нахрани сам и всеки път, когато той се опитваше да възрази да му подава поне по-бързо, тя затъкваше думите му обратно с пълна лъжица в устата. Не му позволи дори да си измие лицето сам. Когато се залови да му реше косата и оправя брадата, той вече бе потънал в мълчание, дълбоко обиден.
— Знаеш ли колко си хубав, когато се цупиш — каза тя. И го щипна за носа!
Ила, този път пременена в зелена блуза и синя пола, се качи във фургона с палтото и ризата му, почистени и закърпени. За огромно негово раздразнение му се наложи да остави двете жени да му ги навлекат. Трябваше да ги остави да му помогнат да седне, за да ги облекат, като палтото остана неразкопчано и ризата незатъкната в панталоните, заради счупеното парче от стрелата.
— Благодаря ти, Ила — каза той. — Много фино са закърпени.
— Така е — съгласи се Ила. — Ръката на Файле се оказа много веща в кърпенето.
Файле се изчерви, а той се ухили, спомняйки си с каква ярост му беше заявила, че никога няма да му кърпи дрехите. Но блясъкът в очите й го накара да се въздържи от коментар. Понякога мълчанието се оказваше по-мъдро и от най-уместната дума.
— Благодаря ти, Файле — изрече той басово и тя се изчерви още повече.