Най-сетне Калайджиите отстъпиха, с изключение на Рен и Ила, отваряйки пространство пред хората от Две реки. Жилавият сивокос мъж се поклони официално, с ръце опрени на гърдите.
— Дойдохте в мир. Идете си в мир. Винаги ще сте добре дошли край огньовете ни. Пътят на листото е мир.
— Мир да е над вас вовеки — отвърна Перин — и над целия ви народ. — „Светлина, дано да е така!“ — Ще намеря песента, или друг ще намери песента, но песента ще се запее, тази година, или в някоя, която ще дойде. — Чудно му беше дали изобщо някога е имало песен, или туатанците бяха започнали своето безкрайно пътуване в търсене на нещо друго. Илиас му беше казал, че те самите не знаели каква е тази песен, само че щели да я познаят, когато я намерят. „Сигурност дано поне намерят. Поне това.“ — Както е било, тъй и ще бъде отново, свят безкрай.
— Свят безкрай — отзоваха се в тържествен шепот туатанците. — Свят и време безкрай.
След което се подхвана последно прегръщане и ръкостискане, докато Ивон и Файле помагаха на Перин да се качи на седлото на Стъпко. Уил успя да събере още няколко целувки. И Бан. Дори Бан! Другите по-тежко ранени също бяха вдигнати на седлата и Калайджиите започнаха да им махат като на добри съседи, поели на далечен път.
Рен пристъпи да стисне ръката на Перин.
— Няма ли все пак да премислите? — попита Перин. — Помня как веднъж ми каза, че по света е плъзнало зло. Сега е още по-лошо, Рен, и то тук.
— Мир да е над теб, Перин — отвърна Рен с усмивка.
— И над теб — отвърна му Перин тъжно.
Айилците се появиха чак когато групата се отдалечи на повече от миля от туатанския табор. Байн и Чиад погледнаха Файле, след което се затичаха напред, на обичайната си позиция. Перин не беше сигурен какво си бяха мислили, че може да й се е случило сред Калайджиите.
Гаул закрачи с лекота до Стъпко. Групата не се движеше много бързо, тъй като близо половината мъже трябваше да вървят пеша. Както обикновено, той изгледа преценяващо Ивон, след което се обърна към Перин.
— Оправи ли се раната ти?
Раната го болеше ужасно; при всяка стъпка на коня стрелата се размърдваше.
— Нищо ми няма — отвърна той, стараейки се да не стиска зъби. — Тази нощ може и да потанцуваме в Емондово поле. А ти? Добре ли прекара тази нощ, поиграхте ли си на „Целувката на Девите“? — Гаул се препъна и за малко да падне по лице. — Какво има?
— Ти коя чу да предлага тази игра? — попита тихо айилецът, взирайки се напред.
— Чиад. Защо?
— Чиад — промърмори Гаул. — Тази жена е Гошиен. Гошиен! Трябва да я заведа в Горещи извори и да я направя гай-шайн. — Думите му прозвучаха гневно, но и някак непривично за него. — Чиад.
— Ще ми кажеш ли все пак какво има?
— Един мърдраал е по-малко лукав от една жена — отвърна мрачно Гаул, — и дори тролоците се борят с повече чест. — После добави, малко свирепо: — И у една коза има повече разум. — След което се забърза и настигна на бегом двете Деви. Доколкото Перин можеше да види, не заговори с тях, само закрачи редом с двете.
— Ти разбра ли нещо? — обърна се Перин към Ивон. Стражникът поклати глава.
Файле изсумтя.
— Ако е решил да им създава неприятности, ще го овесят за петите от някой клон да изстине малко.
— Ти разбра ли нещо? — попита я Перин. Тя продължи да крачи до него, без да вдига глава да го погледне, нито му отговори, което той взе за знак, че не е. — Май ще трябва да се върна пак в стана на Рен. Много време мина, откакто гледах тиганцата. Беше… интересно.
Тя промърмори нещо под нос, но той го чу:
— И ти май плачеш да те овесят за петите!
Той я погледна с усмивка.
— Всъщност няма защо. Ти нали ми обеща да ми танцуваш са-сара. — Лицето й стана алено. — Прилича ли поне малко на тиганцата? Щото ако не прилича, няма смисъл.
— Тъпак недодялан! — сопна се тя и го изгледа гневно. — Мъже са си хвърляли сърцата и богатствата в краката на жени, които са им танцували са-сара. Ако майка ми подозираше, че я знам… — Стисна зъби, сякаш бе казала твърде много, пурпурен свян я покри от косата над челото чак до деколтето на роклята й.