— Тогава няма нужда да я танцуваш — промълви той. — Моето сърце и богатство, доколкото ги имам, бездруго вече лежат в краката ти.
Файле обърка крачка, а после се засмя и опря брадичка в обутия му в ботуш прасец.
— Много си ми умен — промърмори тя. — Ще ти я изтанцувам аз един ден и ще ти кипне кръвчицата в жилите.
— Вече си го постигнала — каза той и тя отново се засмя. Пъхна ръка под стремето му, прегърна му крака и продължи да крачи.
След известно време дори представата за танцуващата Файле — можеше да си го въобрази като танца на Калайджийките, само че много по-така… — не можа да надмогне болката в хълбока му. Всяка крачка на Стъпко беше истинска мъка за него. Той изправи гръб. Така като че ли агонията понамаля, макар и с малко. Освен това не искаше да помрачи бодрия дух, който срещата с Туатан бе вдъхнала у останалите. Другите младежи също седяха с изправени гърбове, дори онези, които предния ден се бяха оклюмали отчаяно. А Бан, Данил и останалите спешени крачеха с вдигнати глави. Нямаше да си позволи да бъде първият, който да клюмне.
Уил засвири с уста „На връщане от Тарвинската клисура“ и още трима-четирима я подхванаха. След малко Бан я запя с ясен и дълбок глас.
Още младежи се включиха на втория куплет, докато не запяха всички, дори Ивон. И Файле. Без Перин, разбира се; често му бяха казвали, че когато запее, гласът му бил като на настъпена жаба. Някои дори влязоха в крак с ритъма на песента.
Перин поклати глава. Само преди ден бяха готови да се разбягат и изпокрият. А сега пееха за битка — толкова древна, че не бе оставила никакъв спомен в Две реки освен тази песен. Навярно се превръщаха във войници. Трябваше да станат, освен ако не успееше да затвори онзи Портал.
Фермите започнаха да се появяват по-начесто и по-близо една до друга, и скоро те продължиха по утъпкан черен път между нивя, оградени с живи плетове и груби каменни зидове. Изоставени ферми. Тук никой не беше се впил в земята си.
Стигнаха до Стария път, който водеше на север от Бяла река. Манедерендрелле, през Девенов просек и после през Емондово поле. Най-после започнаха да виждат стада овце по пасищата — големи, сякаш стадата на дузина стопани бяха събрани на едно място, с по десетина пастири с всяко, половината от тях — големи мъже, докато по-рано щеше да е само по един момък. Въоръжени с лъкове пастири наблюдаваха зорко преминаването им, а неговите възмъжали момци пееха с цяло гърло, без да ги интересува какво се получава.
При първия поглед към Емондово поле Перин се смая. Песента заглъхна и замря.
Дърветата, живите плетове и стоборите близо до селото просто ги нямаше — бяха разчистени. Някога най-западните къщи на Емондово поле се гушеха сред дърветата на края на Западния лес. Дъбовете и буковете между къщите си стояха, но сега границата на леса изглеждаше на петстотин крачки от селото — колкото на един изстрел с лък — и се носеше екът от брадвите на мъже, които изтласкваха леса още по на запад. Ред след ред високи до кръста колове, забити под ъгъл в земята, обкръжаваха селото малко извън крайните къщи и образуваха ограда с изострени върхове, прекъсната единствено от врязващия се в селото път. На интервали зад дебелите колове стояха мъже, някои навлекли стари части от броня или кожени елеци, обшити с ръждясали стоманени пулове, а други — с проядени от ръжда старинни стоманени шлемове. Оръжията им бяха копия за лов на глигани или алебарди, измъкнати от тавани, дори търнокопи, нахлузени на дълги дръжки. Други мъже, както и момчета, се бяха покатерили по сламените покриви и държаха лъкове: като видяха Перин и спътниците му, те се заизправяха и завикаха на хората долу.
Край пътя, зад коловете, стърчеше някакво съоръжение от дърво и дебели усукани въжета, до него имаше купчина големи колкото човешка глава камъни.
— Катапулт — каза Стражникът. — С този са шест. Вашите дърводелци разбраха какво трябва да направят веднага щом двамата с Томас им показахме. Загражденията ще удържат щурма и на тролоци, и на Бели плащове. — Все едно че обсъждаше възможността отново да завали.