— Казах ти, че вашето село се приготвя да се отбранява само. — Свирепият тон на Файле беше изпълнен с гордост. — Корави хора са за толкова мека земя. Почти като Салдейците. Моарейн все твърдеше, че тук древната кръв на Манедерен все още била силна.
Перин само поклати глава.
Утъпканите черни улици на селото гъмжаха от хора почти като в голям град, празнините между къщите бяха изпълнени с коли и фургони, а на праговете на широко разтворените врати и по прозорците се виждаха още хора. Множеството се раздвои пред Ивон и айилците и оживен шепот ги придружи по улицата:
— Това е Перин Златоокия.
— Перин Златоокия.
— Перин Златоокия.
Искаше му се да престанат. Тези хора го познаваха — поне част от тях. Какво си въобразяваха, че правят? Ето ти я Нейса Айелин с конската физиономия, която здравата го беше натупала онзи път, когато Мат го бе натопил, че уж той й бил откраднал една от баничките й с боровинки. Там пък — розовобузата, с големи очи Цилия Коул — първото момиче, което бе целунал през живота си, все така приятно закръгленка, и Пел Айдир, с лулата си и оплешивялото теме — човекът, който бе учил Перин как да лови пъстърва с ръце, и самата Дейз Конгар, висока и не по-малко широка жена, пред която дори Алзбет Люхан изглеждаше мекушава, с мъжа си Уит, чворесто старче, както винаги засенчено от жена си. И всички те го бяха зяпнали и шепнеха нещо на новодошлите в селото хора, които можеха да не го познават. Когато и Кен Буйе вдигна някакво момченце на рамото си, посочи към Перин и започна да говори въодушевено на момчето, Перин простена. Всички тук се бяха побъркали.
Отрупаният народ тръгна след Перин и останалите в многолюдно шествие, понесе се възбудено мърморене. Из краката на хората щъкаха пилета и кокошки. Мученето на говеда и свинското квичене от кочините се мъчеха да надмогнат човешката шумотевица. Сред Моравата се бяха стълпили овце и крави — пасяха в компанията на ята гъски — сиви и бели.
А сред самата Морава се издигаше висок пилон и на върха на пилона лениво се развяваше бяло знаме, обрамчено с червен ръб, на чийто фон бе извезана червена вълча глава. Той погледна Файле, но тя само поклати глава, не по-малко изненадана от него.
— Символ.
Перин не бе усетил приближаването на Верин, макар да засече приглушения шепот за „Айез Седай“, понесъл се около нея. Ивон не изглеждаше изненадан. Хората я зяпнаха с изпълнени с благоговение очи.
— Хората имат нужда от символи — продължи Верин. — Когато Аланна разказа на неколцина колко се боят тролоците от вълците, изглежда, всички решиха, че идеята е страхотна. А ти, Перин? — Не долови ли хладина в гласа й? Тъмните й очи се вдигнаха към него като птичи. Като птица, наблюдаваща червей?
— Чудно какво ли ще си помисли кралица Мургейз за това — каза Файле. — Това е част от Андор. Кралиците не обичат много във владенията им да се развяват разни странни знамена.
— Това не е нищо друго освен някакви линии на картата — каза й Перин. Хубаво беше да стои на едно място; пулсирането от върха на стрелата сякаш малко се беше успокоило. — Аз самият дори не знаех, че сме част от Андор, преди да стигна до Кемлин. Съмнявам се дали повечето хора тук го знаят.
— Владетелите са склонни да се осланят на картите, Перин. — Сухотата в гласа на Файле беше явна. — Когато бях дете, някои части на Салдеа не бяха виждали събирач на данъци от пет поколения. Но щом баща ми получи възможност за малко да отклони вниманието си от Погибелта, Тенобия бързо се погрижи да разберат коя е кралицата им.
— Това тук е Две реки — отвърна й той ухилено. — А не Салдеа. — Много пък свирепи бяха тия в Салдея, виж ги ти… Но щом се обърна към Верин, широката му усмивка се стопи и той се навъси. — Мислех, че… криете… кои сте. — Сам не можеше да реши кое бе по-смущаващо: Айез Седай тук тайно или Айез Седай явно.
Ръката на Айез Седай се дръпна леко от скършената стрела, стърчаща от хълбока му. Нещо го ощипа около раната.
— О, това не е хубаво — промърмори тя. — Забила се е до реброто и инфекцията е сериозна, въпреки мехлема. Струва ми се, че трябва да се намеси Аланна. — Тя примигна и отдръпна ръката си. Ощипването също изчезна. — Какво? Да се крием? О, при цялата тази бъркотия едва ли можехме да се скрием. Предполагам, че можехме… да си отидем. Ти не би искал това, нали? — И отново онзи рязък, замислен, птичи поглед.
Той се поколеба и най-сетне отрони:
— Всъщност не.
— О, приятно ми е да го чуя — отвърна тя с усмивка.
— Защо изобщо дойдохте тук, Верин?
Тя сякаш не го чу. Или не пожела.