Гаул зае място по-настрана, близо до стълбите, водещи към стаите на хана и жилищните помещения на ал-Вийр. Наблюдаваше Перин, но също така Верин и всяко нейно движение. От другата страна на стаята, наблюдавайки Файле и покрай нея — всички останали, приклекнаха двете Деви — без да пускат копията си и готови за скок. Тримата младоци, които бяха внесли Перин на ръце, се затътриха към изхода. И това май бе всичко.
— Останалите — отрони Перин. — Те имат нужда от…
— За тях ще се погрижат — прекъсна го Верин спокойно, докато сядаше до една от масите. — Те ще предпочетат да останат със семействата си. Много по-добре ще е за тях да са с близките си.
Перин усети как го жегна болка — гледката с гробовете под ябълките проблесна в ума му, — но той я изтласка. „Погрижи се за живите“ — припомни си той. Айез Седай измъкна бележника и писеца си и започна да си нанася бележки с изрядния си почерк. Той се зачуди дали изобщо я интересува колко от хората на Две реки са загинали, след като той самият е жив, за да бъде използван за плановете на Бялата кула, свързани с Ранд.
Файле стисна ръката му, но заговори не на него, а на Айез Седай.
— Все пак да не го ли качим горе да легне?
— Още не — прекъсна я раздразнено Перин. Верин вдигна глава и отвори уста, но той повтори още по-твърдо: — Още не. — Айез Седай сви рамене и продължи да пише. — Някой да знае къде е Лоиал?
— Огиерът ли? — обади се един от тримата край вратата. Дав Айелин беше по-набит от Мат, но в тъмните му очи пробягваше същият лукав блясък. Преди време Дав винаги успяваше в малките хитринки, в които Мат се проваляше, въпреки че все пак Мат водеше като цяло. — Излезе с мъжете да прочистят Западния лес. Ще кажеш, че брат му сме съсекли всеки път, когато отсечем някое дърво, но чисти колкото за трима с една чудовищна брадва — майстор Люхан му я направи. Ако ти трябва, видях Джайм Тейн да тича да им каже, че сте дошли. Обзалагам се, че всички ще се затекат да те видят. — Той погледна счупения край на стрелата, присви очи и се почеса по същото място. — Много ли боли?
— Колкото боли, толкова — отвърна сухо Перин. Щели да се затекат да го видят. „Аз да не съм веселчун?“ — А с Люк какво става? Не че държа да го видя, но той тук ли е?
— Не. — Вторият младеж, Илам Доутри почеса дългия си нос. Носеше бащиното си палто от груба вълна и косата му бе сплъстена, но на колана му беше окачен меч. — Лорд Люк излезе да търси Рога на Валийр. Или тролоци може би.
Дав и Илам бяха приятели на Перин, бяха някога, спътници в лов и риболов, почти на неговата възраст, но възторжено ухилените им лица ги правеха да изглеждат по-млади. И Мат, и Ранд щяха да минат за по-стари от тях поне с пет години. Той също, навярно.
— Надявам се да се върне скоро — продължи Илам. — Той ми показа как да въртя меча. Ти знаеше ли, че е Ловец на Рога? И крал, стига да си получи правата. На Андор, както чух.
— Андор си има кралици — промълви Перин разсеяно, срещнал изумения поглед на Файле — не крале.
— Значи не е тук — каза тя. Гаул леко помръдна: изглеждаше готов да излезе да потърси Люк. Сините му очи бяха станали ледени. Перин нямаше да се изненада, ако видеше Байн и Чиад да се забулват тутакси.
— Да — отрони унесено Верин, съсредоточена уж над бележките си — Не че не е от полза от време на време, но този човек някак все успява да предизвика неприятности, когато е тук. Вчера, преди някой да е разбрал какво прави, взел, че повел делегация да пресрещнат Белите плащове и да им заявят, че Емондово поле е затворено за тях. Направо им казал да не се вясват на десет мили оттук. Аз не одобрявам Белите плащове, но не допускам, че са го приели с голямо удоволствие. Не е нужно да ги настройваш срещу себе си повече, отколкото се налага. — Тя изгледа намръщено това, което току-що бе написала, и се почеса по носа.
Перин не се притесняваше много как щели да приемат Белите плащове едно или друго.
— Вчера — изпъшка той. Ако Люк бе дошъл в селото вчера, не беше възможно да е имал нещо общо с появата на тролоци там, където той не ги беше очаквал. Колкото повече Перин си мислеше за тази засада, толкова повече му се струваше, че всъщност са ги причакали. И толкова повече му се искаше да обвини за това Люк. — С искане от камък сирене не става — промърмори той. — Но той все пак ми намирисва на сирене.
Дав и другите двама се спогледаха подозрително — думите му сигурно не им бяха прозвучали много смислено.