— Стани от мен, Файле. Трябва да оседлая Стъпко.
Но вместо да стане, тя стисна яката му с две ръце и се наведе много близо, така, че носовете им почти се допряха.
— Чуй ме добре, Перин — изрече тя натъртено. — Ти… не можеш… да направиш… всичко. Ако Лоиал и Гаул са отишли да затворят Портала, трябва да ги оставиш. Твоето място е тук. Дори ако беше достатъчно силен… а ти не си! Чу ли ме? Не си достатъчно силен! Но дори да беше, не трябва да тръгваш след тях. Не можеш сам да направиш всичко!
— Я, ама вие какво правите? — извика Марин ал-Вийр откъм вратата на кухнята. Веждите й като че ли се опитваха да се покатерят в косата й. — След цялото това трополене очаквах да намеря тролоци, но не и това. — Изглеждаше хем ядосана, хем развеселена.
Бузите на Файле се изчервиха и тя се изправи много бързо и заоправя роклята си.
— Опърничав е като тролок, госпожо ал-Вийр. Казах му, че много е отслабнал, за да става. Трябва веднага да се върне в леглото. Трябва да разбере, че не може да направи всичко сам, особено когато не може и няколко крачки да извърви.
— О, скъпа — възкликна госпожа ал-Вийр и поклати глава. — Но това е много погрешно. — Тя се наведе към младата жена и й зашепна тихо, но Перин улови всяка дума. — Като момченце, повечето пъти беше много лесен за оправяне, стига да го подхванеш както трябва, но опиташ ли се да го ръчкаш насила, ставаше най-голямото муле в Две реки. Мъжете, от мен да знаеш, почти не се променят, само дето порастват високи. Ако непрекъснато му говориш какво трябва и какво не трябва да прави, ще изпъне ушн и ще забие копита в земята. Дай да ти покажа. — Марин се обърна към него със сияйна усмивка, без да обръща внимание на гневния му поглед. — Перин, не мислиш ли, че някой от моите дюшеци с гъши пух ще е по-удобен от този под? Ще ти донеса малко от моята баница, пълнена с бъбречета, веднага щом те завием в креватчето. Сигурно си гладен, след като не можа да вечеряш снощи. Хайде. Защо не ме оставиш да ти помогна?
Той отблъсна ръцете им и се изправи сам. Е, не съвсем, а с помощта на стената. Прецени, че сигурно си е натъртил половината мускули по тялото. Муле значи? Той никога в живота си не се беше държал като муле.
— Госпожо ал-Вийр, бихте ли казали на Хю или на Тад да ми оседлае Стъпко?
— Щом се пооправиш — отвърна тя и се опита да го обърне към стълбата. — Не мислиш ли, че ще е по-добре да си починеш малко? — Файле го хвана за другата ръка.
— Тролоци! — Викът отвън дойде приглушен от стените, подхванат от още дузина гласове: — Тролоци! Тролоци!
— Днес това не бива да те безпокои — каза госпожа ал-Вийр, твърдо и успокоително в същото време. Това го накара да стисне зъби. — Айез Седай ще се справят. Само след ден-два ще можеш отново да стъпиш на краката си. Ще видиш.
— Конят ми — заяви той и се помъчи да се издърпа. Двете го бяха хванали здраво и единственото, което успя да постигне, бе да ги разлюлее напред-назад. — В името на Светлината, ще престанете ли най-после да ме дърпате и няма ли да ме оставите да си получа коня? Махайте се от мен!
Файле се взря в лицето му, после въздъхна и го пусна.
— Госпожо ал-Вийр, бихте ли се разпоредили да оседлаят коня му и да го докарат?
— Но, скъпа, той наистина има нужда от…
— Ако обичате, госпожо ал-Вийр — каза натъртено Файле. — И моят кон също. — Двете жени се загледаха една друга, сякаш него го нямаше. Най-накрая госпожа ал-Вийр кимна.
Перин я изгледа навъсено, докато прекосяваше гостната и се скри в коридора към кухните и конюшнята. Какво по-различно й беше казала Файле от това, което й каза той? Погледна я и попита:
— Защо си смени намерението?
Тя започна да му пъха ризата в гащите, мърмореше нещо под нос. Несъмнено предполагаше, че той няма да чуе достатъчно, за да разбере.
— Не трябва да казвам „трябва“, нали така? Когато стане твърде опърничав, за да разбира, трябва да го подмамвам с мед и усмивки, нали? — Стрелна го с гневен поглед, в който нямаше и помен от мед, а после изведнъж на лицето й изгря толкова сладка усмивка, че той почти подскочи от изненада.
— Сърчице мое — почти изгука тя, докато оправяше палтото му — каквото и да се случи там навън, наистина се надявам, че ще се държиш на седлото си и ще стоиш колкото може по-далече от тролоците. Наистина не си се оправил достатъчно, че да се биеш с тролоци. Може би утре. Моля те, не забравяй, че си пълководец, водач, и не по-малко символ за своя народ, отколкото онова знаме навън. Ако си някъде нависоко, откъдето да те виждат всички, ще вдигнеш духа им. И е много по-лесно да виждаш къде какво трябва да се направи и да даваш заповеди, отколкото когато се сражаваш сам. — Тя вдигна колана му от пода, закопча го на кръста му и намести секирата на бедрото му. На всичкото отгоре го изгледа с премрежен поглед! — Моля те, обещай ми, че ще го направиш. Моля те!