Беше права. Нямаше да издържи повече от две минути срещу някой тролок. А срещу някой Чезнещ — едва ли повече и от две секунди. И колкото и да му беше омразно да си го признае, нямаше и две мили да издържи на седлото в гонене на Лоиал и Гаул. „Глупав огиер. Ти си писател, а не герой.“
— Е, добре — каза той. И внезапно го обзе палавост. Как само си говореха с госпожа ал-Вийр, все едно че го няма, и това премрежване на оченцата, сякаш беше последният глупак. — Нищо не мога да ти откажа, когато ми се усмихнеш така сладичко.
— Много се радвам. — Все така усмихната, тя очетка с пръсти палтото му и махна някаква несъществуваща сламка. — Защото ако не го направиш, аз ще ти направя същото, което ти ми направи първия ден в Пътищата. Не мисля, че все още си достатъчно силен, за да ме спреш. — Усмивката й сияеше пред лицето му и тя цялата бе пролет и сладост. — Разбра ли ме?
Въпреки желанието си той се изкикоти.
— Май ще е по-добре да се оставя да ме убият.
Тя обаче не го намери за особено смешно.
Щом излязоха, Хю и Тад, двамата мършави коняри, им доведоха Стъпко и Лястовица. Всички останали, изглежда, се бяха струпали оттатък Моравата, оттатък бяло-червения пряпорец с вълчата глава, развят от утринния вятър. Веднага щом двамата с Файле се озоваха на седлата си, конярите също се затичаха натам, без да промълвят и дума.
Каквото и да ставаше там, явно не беше нападение. Успя да различи жени и деца сред тълпата и виковете „тролок“ заглъхнаха до глухо мърморене, като ехо от гъша врява. Той подкара бавно, стараейки се да не се олюлява на седлото. Файле яздеше Лястовица плътно до него и го наблюдаваше. Щом веднъж можеше да си смени решението, можеше пак да го направи, а той не желаеше никакви спорове дали трябва да отиде там.
Разбудената тълпа наистина включваше почти всички от селото, както и надошлите фермери от околностите на Емондово поле, струпани нагъсто, рамо до рамо, но щом забелязаха кой е, веднага отвориха път на него и Файле. Заповтаряха името му, изричано в повечето случаи заедно със „Златоокия“. Успя да долови и думата „тролоци“, но по-скоро с интонация на учудване, отколкото на страх. От гърба на Стъпко можеше да вижда добре над главите им.
Скупчената човешка маса се простираше извън крайните къщи, чак до загражденията с изострените дървени колове. Краят на гората, близо шестстотин крачки околовръст, представляваше сечище с пънове, почти изравнени със земята. Не се чуваше екът на брадви. Секлите доскоро потни, гологърди мъже бяха образували кръг около Аланна, Верин и двама мъже. Джон Тейн, мелничарят, триеше петно кръв от ребрата си. Аланна тъкмо се изправяше до другия мъж — човек с прошарена полуокапала коса, когото Перин не познаваше и който отведнъж скочи на нозе и изтанцува една-две крачки, сякаш не вярваше, че ще може да го направи. Двамата с мелничаря погледнаха Айез Седай с благоговение.
Хората около Айез Седай бяха твърде нагъсто, за да може някой да се помръдне и да отвори път на Стъпко и Лястовица, но около Ивон и Томас имаше пролуки — от двете страни на бойните им коне. Хората не искаха да се доближат до тези животни със свирепи очи, които като че ли само чакаха знак да започнат да хапят и да ритат.
Перин успя да се добере до Томас без много усилие.
— Какво стана?
— Тролок. Само един. — Въпреки безобидния тон на посивяващия Стражник, тъмните му очи не се спряха на Перин и Файле, а наблюдаваха тълпата около Верин не по-малко бдително от границата на гората. — Когато са сами, не са особено умни. Коварни са, но не и умни. Секачите го прогонили преди да успее да направи нещо повече, отколкото да пусне малко кръв.
Откъм дърветата се появиха двете айилки — тичаха със забулени лица, така че не можеше да се познае коя коя е. Те забавиха бяга си, промъквайки се гъвкаво като змии между подредените на зигзаг редици колове, а после ловко се запровираха през тълпата — хората се отдръпваха колкото могат по-настрана от тях. Докато стигнат до Файле, вече се бяха разбулили и тя се наведе да ги чуе.
— Около петстотин тролоци — докладва Байн. — На не повече от миля-две зад нас. — Гласът й беше спокоен, но тъмносините й очи блестяха от възбуда. Също като сивите на Чиад.
— Така и предполагах — каза спокойно Томас. — Този самичкият навярно се е отделил от юмрука и е тръгнал напред, надявайки се да намери храна. Останалите ще се появят скоро, нали?
Девите кимнаха.
Ужасен, Перин посочи към множеството.
— Тогава те не бива да са тук. Защо не сте ги разкарали?