— Мисля, че го направи една от двете Айез Седай — обясни му Леоф, след като Перин го попита откъде се е появило. — Мили Анелин го донесе на бащата на Уил, но Уил не пожела да го носи. — Уил ал-Сийн леко присви рамене.
— И аз не бих пожелал да го нося — отвърна сухо Перин. Всички се засмяха, сякаш бе пуснал кой знае каква шега, Уил също, макар и след тях.
Оградата от колове, от една страна, изглеждаше достатъчно застрашителна, но от друга — щеше да е жалко препятствие срещу щурма на тролоците. Можеше и да ги задържи, но все пак не му се искаше Файле да е тук, ако пробият. Когато обаче я погледна, позна в очите й онзи блясък, издаващ, че се е досетила какво мисли. И че това не й е харесало. Ако се опиташе да я отпрати, щеше да заспори и да се дърли с него, а както беше немощен в момента, тя сигурно щеше по-лесно да го натика обратно в хана, отколкото той нея. А и по начина, по който се беше изпънала свирепо на седлото си, изглежда, тя смяташе да защитава него, ако тролоците пробиеха. Трябваше просто да я наблюдава изкъсо. Нищо друго не можеше да се направи.
Изведнъж тя се усмихна и той неловко се почеса по брадата. Тя май наистина можеше да чете мислите му.
Мина време, слънцето се издигна и стана горещо. От време на време по някоя жена подвикваше откъм къщите какво става. Тук-там мъжете започнаха да присядат, но Трам или Бран се озоваваха при тях преди да подвият крак и ги сгълчаваха да си заемат местата в строя. Не повече от миля-две, беше казала Байн. Двете с Чиад бяха седнали на земята зад самите колове и играеха на някаква игра, която очевидно включваше забиване на нож в земята между краката на другата. Ако тролоците наистина идеха насам, трябваше вече да са се появили. Той започна да усеща, че му е трудно да седи на седлото. Но като си даваше сметка за бдителния поглед на Файле, продължи да държи гърба си изправен.
Изсвири рог, после втори — метален и пронизителен.
— Тролоци! — изреваха половин дузина мъже и в същия миг от Западния лес се изсипаха зверски, обрасли с козина фигури, тичащи с вой през осеяното с пънове сечище, размахали мечове, секири, копия и тризъбци. Три мърдраала яздеха след тях на черни коне, сякаш подкарваха побеснелите тролоци в атака като стадо. Мъртвешки черните им плащове висяха неподвижно, колкото и бързо да препускаха конете им. Рогът заехтя непрестанно с остри, подканящи писъци.
Още с появата на първия тролок излетяха поне двайсет стрели, но всички паднаха на стотина крачки пред чудовището.
— Спрете, овни безмозъчни такива! — извика Трам. Бран подскочи и го изгледа смаян и не по-малко възмутен от приятелите и съседите на Трам; някои замърмориха, че няма да търпят такъв тон. Трам обаче бързо овладя протестите им. — Няма да стреляте, докато аз не ви дам знак, и както аз кажа! — После, сякаш към тях не препускаха неколкостотин врещящи тролока, Трам се извърна спокойно към Перин: — От триста крачки?
Перин кимна бързо. Този човек питаше него? Триста крачки. За колко ли време можеха тролоците да преодолеят триста крачки? Той попипа секирата си. А рогът виеше ли, виеше. Копиеносците се присвиха зад коловете, сякаш едва се сдържаха да не отстъпят. Айилците се бяха забулили.
А врещящият прилив настъпваше — увенчани с рога глави, лица със зурли или клюнове, всяко туловище — почти два пъти по-голямо и от най-едрия мъж, и всички виеха алчно за кръв. Петстотин крачки. Четиристотин. Част от чудовищата се пръснаха встрани да оформят фронт. Тичаха бързо като коне. Дали айилките не бяха сбъркали? Възможно ли бе да са само петстотин? Приличаха на хиляди.
— Готови! — извика Трам и двеста лъка се надигнаха. Младежите с Перин набързо се подредиха пред него, равнявайки се по глупавото знаме.
Триста крачки. Перин вече виждаше ужасяващите лица, изкривени от ярост и възбуда, така ясно, сякаш бяха скочили върху му.
— Стреляй! — изрева Трам. Двеста тетиви изплющяха като огромен камшик. С трясък и пукот на греди, увити в кожа, катапултите изхвърлиха камъните.
Стрелите с широки върхове западаха като съкрушителна буря в тролокските редици. Огромни туловища започнаха да се сриват, но някои от тях се надигнаха и продължиха с препъване напред, подкарвани от Чезнещите. Ревът на рога се сля с гърлените им ревове, тласкайки ги напред, за кръв. Камъните от катапултите започнаха да падат сред тях — и да се взривяват на огнени парчета, изравяйки дупки сред тъмната гмеж. Перин не беше единственият, който подскочи — това значи бяха правили Айез Седай при катапултите. Бесен, той се зачуди какво ли ще стане, ако селяните изтърват някой от тези „камъни“, докато го зареждат.