— Светлина! Ами ако са дошли десет хиляди?
— Едва ли — каза Верин, която пристъпи към тях и потупа коня на Томас по шията. Бойният кон се държеше кротко като овчица. — Във всеки случай, все още не. Дори един Отстъпник не би могъл да придвижи толкова голяма сила през Пътищата безопасно. Дори само един човек рискува да загине или да го обхване лудост между два най-близки един до друг Портала, а… хиляда души или хиляда тролока ще привлекат Мачин Шии както пита мед би привлякла чудовищно ято стършели. Много по-вероятно е да пътуват на малки групи, не повече от по десет-двадесет, и то на голямо разстояние. Разбира се, остава открит въпросът колко групи са успели да преведат и какъв е безопасният интервал, който могат да си позволят. А и бездруго ще изгубят част от тях. Тези твари на Сянката може и да не привличат Мачин Шин толкова, колкото хората, но… Хм. Интересна мисъл. Чудно дали… — Тя потупа крака на Томас също така свойски, както бе потупала коня му, след което се обърна и се отдалечи, потънала в размисъл. Стражникът смуши коня си и пое след нея.
— Ако посмееш да се доближиш и на една крачка до Западния лес — предупреди го кротко Файле, — ще те завлека обратно в хана за ухото и лично ще те натикам в леглото.
— Не съм си и помислял — излъга Перин и обърна Стъпко така, че лесът да остане откъм гърба му. Един мъж и един огиер можеше и да останат незабелязани, можеше да се доберат невредими до планините. Можеха. Порталът трябваше да се затвори завинаги, за да оцелее Емондово поле. Три чифта очи със сигурност щяха да следят много по-зорко, особено ако единият от тях бяха неговите, а тук той бездруго не вършеше нищо. Същата работа щяха да свършат и дрехите му, ако ги натъпчеха със слама и ги завържеха на гърба на Стъпко.
Изведнъж, над виковете и веселата врява, той долови някакви по-резки викове и тропот откъм Стария път.
— Той каза, че няма да се появят толкова скоро! — изръмжа Перин и сръга Стъпко.
Глава 45
Мечът на Калайджията
Перин препусна в галоп през селото — Файле яздеше плътно след него — и спря до мъжете в южния край. Бяха се струпали накуп, надничаха към разчистените нивя и мърмореха. Два фургона бяха препречили пролуката към Стария път между острите колове, набити в земята. Най-близката каменна ограда се намираше на петстотин крачки оттук и между нея и загражденията, в стръковете ечемик, бяха щръкнали стрели като поникнали плевели. Някъде в далечината се виеше дим, дузина или повече гъсти валма, някои достатъчно големи, за да са от подпалени посеви.
Тук бяха Кен Буйе, Хари и Дарл Коплин. Били Конгар беше прегърнал през рамо братовчед си Уит, кокалестия мъж на Дейз, който изглеждаше така, сякаш му се иска Били да се дръпне от него и да не му дъхти. Мирис на страх нямаше, само на възбуда. И на ейл — от Били. Най-малко десетина от мъжете се опитаха наведнъж да му обяснят какво се е случило.
— Тролоците се опитаха да нападнат и при нас — извика Хари Коплин, — но добре ги подредихме, нали? — Последва одобрително мърморене от страна на някои от мъжете, но също толкова от тях се спогледаха неуверено и запристъпваха от крак на крак.
— И ние тук сме герои, ми как — заяви Дарл. — Ваш’те там при гората не са единствените. — Беше по-едър от брат си, лицето му беше също така тясно, като на невестулка, като на всички Коплинови, и устата му беше също така стисната, сякаш току-що е захапал киселица. Когато реши, че Перин не го гледа, го стрелна със злобен поглед. Това не означаваше непременно, че съжалява, че не е бил при Западния лес: Дарл, Хари и повечето техни роднини винаги намираха начин да се направят на изиграни, независимо от ситуацията.
— Трябва да го полеем! — обяви старият Били и се навъси, след като никой не се отзова на призива му.
Нечия глава се надигна над каменната ограда и бързо се скри, но не и преди Перин да зърне крещящо жълтото палто.
— Не са тролоци — изръмжа той ядосано. — Калайджии са! Стреляли сте по Туатан. Разкарайте веднага тия фургони. — Изправи се на стремената и събра шепи пред устата си. — Можете да дойдете! — извика той. — Всичко е наред! Никой няма да ви навреди! Казах, разкарайте тези фургони — сопна се той на зяпналите го мъже. Да вземат Калайджиите за тролоци! — И марш да си приготвите стрели! Рано или късно наистина ще ви потрябват. — Неколцина от мъжете бавно се размърдаха да изпълнят заповедта му и той отново извика:
— Никой няма да ви навреди! Всичко е наред! Елате! — Фургоните се отместиха встрани със скърцане на колелетата, които плачеха за смазване.
Неколцина ярко облечени туатанци прескочиха оградата, след това още няколко, и заподтичваха колебливо към селото, уплашени от онова, което ги чакаше, също толкова, колкото от това, което бяха оставили зад гърба си. Скупчиха се боязливо, готови всеки момент да хукнат обратно, а мъжете от селото тръгнаха из голото поле и поглеждайки ги с любопитство, започнаха да измъкват стрелите от пръстта.