Перин се вцепени. Гледаше двадесетината мъже и жени, някои понесли малки дечица, и още деца, по-големи, тичащи редом до тях. Зашеметяващо ярките им дрехи бяха изпоцапани с кал, някои — с кръв, както забеляза, щом се приближиха. И това беше всичко. От колко души в кервана? Добре поне че Рен беше с тях — пристъпваше като замаян, воден от Ила — едната й буза беше потъмняла и отекла. Те поне бяха оцелели.
Туатанците спряха пред оградата и зяпнаха боязливо към щръкналите остри колове и скупчените въоръжени мъже. Някои от дечицата стиснаха полите на майките си и скриха лицата си. Виж, от тях лъхаше на страх и ужас. Файле скочи и се затича към тях, но макар да я прегърна, Ила не посмя да пристъпи и крачка напред. Старата жена сякаш извличаше утеха от прегръдката на младата.
— Няма да ви навредим — каза им Перин. „Трябваше да ги уговоря да дойдат. Светлината да ме изгори дано, трябваше да ги уговоря!“ — Добре сте дошли при огньовете ни!
— Калайджии. — Устата на Хари се изкриви презрително. — За какво ни е тая сган крадливи Калайджии? Ще изпокрадат всичко, което не е заковано.
Дарл отвори уста явно да подкрепи Хари, но преди да успее да заговори, някой сред тълпата извика:
— Ти също, Хари! Ти и пироните ще измъкнеш! — Чу се смях и Дарл затвори уста. Малцина обаче се разсмяха, а и тези, които го направиха, изгледаха дрипавите туатанци и сведоха неловко очи.
— Хари е прав! — извика Дейз Конгар. — Калайджиите крадат, и не само вещи! Деца крадат! — Тя застана пред Кен Буйе и тикна пръста си под носа му. Той заотстъпва назад. Жената се извисяваше над него с една глава и тежеше два пъти колкото него. — Ти уж си в Селския съвет, но ако не искаш да слушаш Премъдрата, ще вкарам Женския кръг в тази работа и ще се погрижим нещата да се оправят. — Някои от мъжете закимаха и замърмориха.
Кен почеса оредялата си коса и изгледа Премъдрата накриво.
— Аа… ами… Перин — отрони той бавно с хрипливия си глас. — Калайджиите наистина имат слава на… нали знаеш, и… — Той млъкна и отскочи назад, щом Перин извърна Стъпко и се изправи лице в лице с хората на Две реки.
— Няма да ги пропъдим — изрече той, стиснал устни. — Никого! Или искате да отпратите децата при тролоците? — Едно от туатанските деца ревна пронизително и той съжали, че го е казал, но лицето на Кен почервеня като цвекло и дори Дейз го погледна засрамена.
— Разбира се, че ще ги приемем — рече навъсено покривчията. Заобиколи Дейз и настръхна като петел. — И ако посмееш да намесиш Женския кръг, селският съвет ще ви накара да си седнете на задниците! Ще видите вие!
— Винаги си бил глупак, Кен Буйе — изсумтя Дейз. — Нима смяташ, че бихме ви оставили да отпратите дечицата при тролоците? — Челюстта на Кен замърда свирепо, но преди да успее да каже нещо, Дейз сложи ръка на гърдите му и го отблъсна, после с усмивка закрачи към туатанците и прегърна утешително Ила. — Вие просто елате с мен и ще се погрижа да се изкъпете и да си починете. Всички къщи са пълни, но все ще се намери място и за вас. Елате.
Марин ал-Вийр се забърза сред тълпата заедно с Алзбет Люхан, Нати Каутон, Нейса Айелин и други жени. Една прихвана дете, друга прегърна туатанка, и всички загълчаха мъжете на Две реки да се дръпнат от пътя им. Не че някой вече им пречеше — просто беше нужно известно време, за да се отдръпнат толкова много хора и да им отворят път.
Файле изгледа Перин с възхита, но той само поклати глава. Това не беше работа на тавирен — хората на Две реки можеха и да се нуждаят от време на време да им се покаже правият път, но видеха ли го веднъж, не го бъркаха. Дори и Хари Коплин, загледан във влизащите в селото Калайджии, не изглеждаше кисел като преди малко. Е, поне не чак толкова кисел. Нямаше полза във всичко да се виждат чудеса.
Рен обърна посърнал поглед към Перин.
— Пътят на листото наистина е правият път. Всички неща умират в предопределеното им време и… — Гласът му обаче заглъхна, сякаш той забрави какво точно иска да каже.
— Снощи се появиха — каза Ила измъчено. Очите й бяха почти толкова изцъклени, колкото тези на мъжа й. — Кучетата ни можеха да ни помогнат да се спасим, но Чедата избиха всички кучета и… Нищо не можехме да направим. — Зад нея Ейрам потръпна в палтото си на жълти ивици, взирайки се във въоръжените мъже. Повечето деца на Калайджиите плачеха.