Перин се загледа навъсен към пушеците, издигащи се на юг. Извърна се на седлото и успя да различи други, на север и изток. Дори повечето от тях да бяха от изоставени къщи, тролоците явно си бяха отворили много работа снощи. Колко ли бяха необходими, за да подпалят толкова много ферми, дори само да тичат от едната до другата и да се бавят само колкото да хвърлят някоя факла в опразнена къща или непазена нива? Може би толкова, колкото бяха избили днес. И какво можеше да му подскаже това за броя тролоци, които вече се намираха в Две реки? Не изглеждаше възможно една орда да е свършила всичко това — да подпали всички тези къщи и в същото време да унищожи кервана на Пътуващия народ.
Очите му попаднаха на отвежданите туатанци и го жегна смут. Снощи бяха видели да убиват свидни рожби и близки, а ето че сега той пресмяташе някакви си бройки. Долови мърморенето на неколцина от мъжете, които се мъчеха да решат кой пушек от коя ферма е. За всички тези хора пожарите означаваха истински загуби, живот, който трябваше отново да градят, ако можеха, а не някакви си бройки. Тук той беше безполезен. Тъкмо сега, докато Файле се беше улисала в грижите за оцелелите туатанци, беше време да тръгне след Лоиал и Гаул.
Господин Люхан, в ковашкия си елек и дългата кожена престилка, хвана поводите на Стъпко.
— Перин, трябва да ми помогнеш. Стражниците искат да им направя части за още катапулти, но имам двайсет души, които са ми виснали на главата и настояват да им поправя оръжието, което глупавите деди на глупавите им деди са купили от някакви тъпи търговски охранници.
— С удоволствие бих поразвъртял чука — каза Перин, — но имам да свърша нещо друго. А и се боя, че може малко да съм позагубил форма. Последната година не съм работил много в ковачница.
— Светлина, нямах предвид това. Не да въртиш чука. — Ковачът изглеждаше слисан. — Всеки път, щом отпратя някой от тези хора с гъши мозък така, че да му бръмне главата, ми се връщат след десет минути с нови доводи. Не мога да свърша никаква работа. Теб ще те послушат.
Перин се поколеба. Какво можеше да направи, след като те не слушаха дори майстор Люхан? Освен че беше член на селския съвет, Харал Люхан беше достатъчно едър, за да вдигне почти всеки мъж из Две реки и буквално да го изхвърли от ковачницата си, ако се наложеше. Но въпреки това се отправи към временната ковачница, която майсторът беше стъкмил под набързо издигнат, отворен от двете страни навес край селската морава. Шестима мъже се бяха струпали около наковалните, оцелели от опожарената от Белите плащове ковачница, седми беше на големите кожени мехове — него ковачът го прогони с рев и веднага след това се захвана за работа.
Перин се наведе от седлото на Стъпко, спипа един от мъжете за рамото — плешив фермер на име Гет Елдин — и го помоли да остане и да разкарва всеки, който се опита да досажда на майстор Люхан. Гет бе поне три пъти по-възрастен от Перин, но въпреки това само кимна и застана край наковалнята, върху която Харал биеше с чука нажеженото желязо. Сега вече можеше да тръгне, преди Файле да се е сетила за него.
Но още преди да успее да обърне Стъпко, се появи Бран с копие на рамо.
— Перин, трябва да има някакъв по-бърз начин да прибираме овчарите и пастирите, ако тролоците пак ни нападнат. Дори от този да пращаме най-бързите си бегачи от селото. Абел успя да привика едва половината преди онези твари да се изсипят от гората.
Това го реши лесно, само като си спомни за стария почернял ловджийски рог, който Кен Буйе държеше окачен на стената, и уговори сигнал с три надувания, който и най-отдалеченият пастир можеше да чуе. С това се решаваше въпросът и за други сигнали, разбира се, например всеки да си заеме мястото, ако се очакваше нападение. Което пък повдигна въпроса как да се разбере кога се очаква нападение. Байн, Чиад и Стражниците се оказаха повече от полезни в съгледвачеството, но далеч не бяха достатъчни, пък и не можеше вечно да се разчита на тях, значи трябваше да се намерят хора, които да познават добре леса и да са добри следотърсачи, и също така да им се осигурят коне, така че да могат да стигнат до Емондово поле преди тролоците, които биха забелязали.
След което трябваше да се оправи с Буел Дотри. Старият белокос стрелджия, чийто нос беше почти толкова остър, колкото широките върхове на стрелите му, знаеше много добре, че повечето фермери обикновено приготвяха стрелите си сами, но категорично се противопоставяше да му помага някой тук, в селото, сякаш можеше да напълни сам всички колчани. Перин сам не разбра как успя да смекчи опърничавия му нрав, но много скоро Буел започна с радост да учи цяла тумба хлапета да завързват и слепват гъшите пера на стрелите.