Проблемът на Едвард Кандвин, дебелия бъчвар, се оказа по-различен. При толкова много хора, които имаха нужда от вода, той трябваше да изработи повече ведра и каци, отколкото можеше да стегне за седмици сам. Много скоро успя да му намери достатъчно ръце, на които можеше да се довери поне да набиват обръчите, но все повече хора започнаха да се стичат с въпроси и проблеми, за които смятаха, че единствен Перин можеше да разреши: от това къде да изгорят труповете на тролоците до дали ще е безопасно да се върнат за малко във фермите си и да приберат каквото е оцеляло от покъщнината. На последното той отговаряше с твърдо „не“ всеки път, когато го запитаха — а го питаха по-често, отколкото за всичко друго — мъже и жени, загледани навъсено към издигащите се в околностите пушеци. Но в повечето случаи той на свой ред запитваше питащия кое според него самия е най-доброто решение и му казваше да направи точно това. Рядко наистина можеше сам да намери верния отговор — хората сами знаеха какво трябва да се прави, просто наивно си бяха въобразили, че трябва непременно да питат него.
Данил и Бан с останалите го намериха по някое време и настояха да яздят по петите му с онзи пряпорец, сякаш не му стигаше гадният му по-голям двойник сред Моравата, докато не ги отпрати да помогнат на мъжете, които се бяха върнали да секат дървета в Западния лес. Изглежда, Трам им беше разказал някаква приказка за нещо, наречено „Етаирите“, в Иллиан — войници, които яздели с пълководеца на иллианската рат и ги хвърляли в най-горещите участъци на битката. Трам, представете си, не някой друг! Добре поне че си отнесоха пряпореца. Перин щеше да се чувства кръгъл глупак, ако това нещо се повлечеше след него.
Преди обед в селото влезе Люк, златокос и надут от високомерие — кимаше небрежно, приемайки оскъдните възгласи, въпреки че защо изобщо някой го поздравяваше, си оставаше загадка. Носеше трофей, който измъкна от една кожена торба и го заби на върха на дълго копие в края на Моравата, за да могат всички да ахнат. Оказа се безока глава на мърдраал. С престорена скромност, ей тъй между другото, Люк подхвърли, че убил Чезнещия, когато се натъкнал на орда тролоци. Изпълнената с възхищение свита го поведе наоколо да види полето на битката тук — така го нарекоха, — където коне бяха почнали да влачат избитите тролоци към огромните клади, от които вече се виеха гъсти валма мазен черен пушек. Люк на свой ред изрази порядъчно възхищение, като само от време на време подхвърляше някоя критична бележка доколко правилно Перин е използвал хората си; така го описваше народът на Две реки — че Перин е подредил всички и им е давал заповеди, каквито той изобщо не беше давал.
На самия Перин Люк се усмихна покровителствено.
— Много добре си се справил, момчето ми. Имал си и късмет, разбира се, но късметът на новака си съществува, нали така.
Когато той се прибра в стаята си в хана, Перин се разпореди да свалят главата и да я заровят. Не беше най-подходящата гледка за хората, особено за децата.
Въпросите продължаваха да валят непрекъснато и докато се усети, слънцето вече надвисна над главата му, а той не беше хапвал нищо и стомахът му го напомни недвусмислено.
— Госпожо ал-Каар — отрони той уморено на дълголиката жена, застанала до стремето му. — Предполагам, че децата могат да си играят навсякъде, стига някой да ги наглежда и да не ги пуска отвъд последните къщи. Светлина, жено, ти сама знаеш това. Със сигурност разбираш от деца повече от мен! Ако не беше така, как щеше сама да отгледаш цели четири?
Нела ал-Каар се навъси и отметна глава, при което прошарената й дебела плитка се развя. Той за миг си помисли, че ще го плесне през носа затова, че си позволява да й говори така. Дори му се дощя да го направи, просто за да престанат всички да го питат къде какво трябва да се направи.
— То че разбирам от деца, разбирам — отвърна тя. — Ама исках да се уверя, че го правим както ти искаш. Е, тъй ще направим тогава.
С въздишка той я изчака да му обърна гръб, след което дръпна юздите на Стъпко и пое към хана. Още два-три гласа му подвикнаха, но той отказа да ги чуе. Какво искал той да се направи. Какво им беше станало на тези хора? Народът на Две реки не се държеше по този начин. Във всеки случай, не и емондополци. Те държаха на думата си за всичко. Спореха пред селския съвет и често се стигаше до размахване на юмруци. И макар в Женския кръг да си въобразяваха, че уреждат въпросите по-благоразумно, нямаше и един мъж, който да не разбира какво означават стисналите зъби жени, крачещи из селото и размахали плитки като опашки на ядосани котки.
„А аз какво искам? — попита се той ядосано. — Това, което аз искам, е да хапна нещо и да седна някъде, където никой няма да ми гъгне в ухото.“ Докато слизаше от коня пред хана, той набързо прибави и леглото в късия списък от желания. Едва половин ден, при положение че повечето работа беше свършил Стъпко, а ето че се чувстваше изтощен до мозъка на костите си. Файле май щеше да се окаже права в края на краищата. Май наистина идеята да хукне след Лоиал и Гаул беше глупава.