Ранд въздъхна със съжаление и се изненада от себе си. Беше доловил блясък в очите й, лека промяна в изражението, стопила се бързо, когато тя спомена за Преродения Дракон. Ако досега не беше си го помислила, то сега… Преродения Дракон, а не Ранд ал-Тор; мъжът на пророчествата, а не някакъв си овчар от Две реки. Не беше напълно изумен от това — много момичета у дома се залисваха по най-бързия или най-силния момък в игрите на Бел Тик и Слънцеднева и от време на време се случваше някоя жена да хвърли око на мъжа с най-богати ниви или най-големи стада. Щеше да му е по добре да си мисли, че тя желае Ранд ал-Тор.
— Време е да си вървите, милейди — изрече той тихо.
Тя пристъпи по-близо до него.
— Усещам очите ти по себе си, Ранд. — Глас като димен зной. — Не съм някое селско момиче, вързано за престилката на майка си, знам, че искаш…
— Да не мислиш, че съм от камък, жено? — Тя подскочи от рева му, но в следващия миг пристъпи напред и посегна към него. Тъмните кладенци на очите й можеха да удавят всеки мъж в дълбините си.
— Ръцете ти са силни като камък. Ако смяташ да бъдеш груб с мен, бъди груб, стига да ме прегръщаш. — Дланите й докоснах лицето му; от пръстите й сякаш изскочиха искри.
Без дори да помисли, той преля потоците, все още свързани с него, и изведнъж тя се олюля назад, с широко отворени от изумление очи, сякаш я бе избутала стена от въздух. Въздух беше, осъзна той; напоследък все по-често правеше неща, без да ги мисли. Но щом ги направеше веднъж, запомняше как да ги направи отново.
Невидимата движеща се стена прокара вълни по килима, помете смъкнатата роба на Берелайн, единия от ботушите му, които бе захвърлил на пода, когато се бе събличал, и едно облечено в червена кожа столче, крепящо разтворен том на „Историята на Тийрския камък“ на Еваан Вандес, избута ги по пътя си, докато я тласкаше към стената. На безопасно разстояние от него. Той пристегна потока — единственото възможно определение за това, което направи — и нямаше повече нужда сам да поддържа щита около нея. За миг огледа преценяващо стореното, докато не се увери, че ще може да го повтори. Изглеждаше полезно. Особено свързването.
Все още с широко отворени очи, Берелайн заопипва с треперещи длани стените на невидимия си затвор. Лицето й беше пребледняло почти като оскъдната й копринена дреха. Столчето, книгата и ботушът лежаха в нозете й, наметнати с робата.
— Колкото и да съжалявам за това — каза той, — няма да разговарям повече с вас, освен публично, милейди. — Наистина съжаляваше. Каквито и да бяха подтиците й, беше красива. „Да ме изгори дано, наистина съм глупак!“ Не беше сигурен защо си го помисли — дали защото се бе заплеснал по хубостта й, или защото я беше приковал до стената. — Всъщност най-добре ще е да уредите връщането си в Майен колкото може по-скоро. Обещавам ви, че Тийр няма повече да безпокои Майен. Имате думата ми. — Обещанието бе в сила само докато той е жив, може би само докато пребиваваше в Камъка, но трябваше да й предложи нещо. Като превръзка за наранената й гордост. Като дар, който да разсее страха й.
Но страхът й вече бе под контрол, външно поне. Откритост и честност се бяха изписали на лицето й, тя бе забравила за всякакво изкусителство.
— Простете ми. Държах се лошо. Нямах намерение да ви оскърбявам. В моята страна една жена може свободно да изкаже каквото й е на ума пред един мъж, както и той пред нея. Ранд, би трябвало да знаете, че сте очарователен мъж, висок и силен. Ви трябвало да съм от камък, за да не съм го забелязала и да не съм изпитала възхищение. Моля ви, не ме отблъсквайте. Ако поискате, ще коленича и ще се помоля. — Тя коленичи плавно, като в танц. Изражението й продължаваше да бъде открито, като при изповед, но от друга страна, коленичейки, бе успяла така да изпъне нощницата по тялото си, че имаше опасност оскъдната дреха да се пръсне по шевовете. — Моля те, Ранд.
Макар да беше заслонен от покрова на Празнотата, той зяпна в нея и това поредно стъписване нямаше нищо общо с красотата й или с това, че беше почти гола. Е, само донякъде. Ако Бранителите на Камъка бяха наполовина толкова настойчиви, колкото тази жена, наполовина толкова целеустремени, и десет хиляди айилци нямаше да стигнат, за да завземат Камъка.
— Поласкан съм, милейди — отвърна той дипломатично. — Повярвайте ми, наистина. Но няма да е честно от моя страна. Не мога да ви дам това, което заслужавате. — „Да го разбира както си иска.“
Навън в мрака изкукурига петел.
За изненада на Ранд Берелайн изведнъж зяпна покрай него с очи, големи като купички за чай. Устата й зейна, тънката й шия се изпъна в безмълвен писък. Той рязко се извърна и жълто-червеният меч отново блесна в ръцете му.