— Тези на кого са? — изведнъж попита Ейрам.
Перин вдигна глава. Младият Калайджия беше станал и оглеждаше с безпокойство подредените по стените копия.
— На всеки, който би пожелал да си вземе едно, Ейрам. Никой няма да те нарани с едно от тези оръжия, повярвай ми. — Не беше сигурен дали Ейрам наистина му повярва, ако се съдеше по начина, по който туатанецът започна да обикаля бавно из стаята, пъхнал ръце в джобовете си, и да оглежда накриво копията и алебардите.
Перин изпита огромна благодарност, че може да се наведе над яденето, след като Марин му донесе голяма чиния, пълна с печена гъска с ряпа и грах и дъхав, пухкав резен хляб. Във всеки случай щеше да се наведе, ако Файле не му затъкна кърпа с извезани цветчета под брадичката и не издърпа вилицата и ножа от ръцете му. Изглежда, начинът, по който Боуд и Елдрин бяха хранили Ейрам, й се беше сторил много забавен. Момичетата на Каутонови го погледнаха и се закикотиха, а на устните на Нати и Марин също цъфнаха едва сдържани усмивки. Перин не разбра какво му е толкова смешното. Но въпреки това реши да отстъпи на Файле, въпреки че сам щеше да се храни по-лесно. Тя непрекъснато го караше да си изпъва врата, за да лапне това, което му поднасяше с вилицата.
Ейрам направи три бавни обиколки из стаята, после спря до стълбата и зяпна в кацата с безразборно подбраните мечове. И изведнъж се пресегна, извади от купчината един меч и неловко го вдигна. Увитата с кожа дръжка беше достатъчно дълга за двете му ръце.
— Мога ли да използвам този? — попита той.
Перин едва не се задави.
В този момент на горната площадка на стълбата се появиха Аланна и Ила; туатанката изглеждаше изцедена от умора, но отокът на лицето й се беше махнал.
— …най-добре е да поспи — говореше й Айез Седай. — Умът му е потресен и този шок най-много го мъчи, а това аз не мога да Церя.
Ила видя внук си и онова, което той държеше, и изпищя, все едно че острието се бе забило в плътта й.
— Не, Ейрам! Нееее! — Едва не падна в бързината си да слезе по стълбата и се хвърли към младежа. — Не, Ейрам — заговори тя задъхано. — Не бива да го докосваш. Остави го. Пътят на листото. Не трябва да го пипаш! Пътят на листото! Моля те, Ейрам! Моля те!
Ейрам не пускаше.
— Защо не? — извика той гневно. — Те убиха мама! Видях ги! Можех да я спася, ако имах този меч. Можех да я спася!
Думите пронизаха Перин в гърдите. Един Калайджия с меч изглеждаше нещо неестествено, достатъчно неестествено, за да му настръхнат косите, но тези думи… Майка му.
— Остави го на мира — намеси се той малко по-грубо, отколкото възнамеряваше. — Всеки човек има право да се защити, да защити своите… Той има право.
Ейрам насочи меча към Перин.
— Ще ме научиш ли как да боравя с него?
— Аз самият не знам — отвърна Перин. — Но ще намерим кой да те научи.
По сгърченото лице на Ила потекоха сълзи.
— Тролоците ми отнеха дъщерята — изхлипа тя и цялото й тяло се разтресе. — И всичките ми внуци, само един ми остана, а сега ти ми го отнемаш. Той е Изгубен, заради теб, Перин Айбара. Вълк си станал в сърцето си, а сега и от него вълк ще направиш. — Тя се обърна и се заизкачва немощно по стълбата, тялото й се тресеше от ридания.
— Можех да я спася! — извика след нея Ейрам. — Бабо! Можех да я спася! — Тя не се обърна повече да го погледне и когато се скри зад ъгъла, той заблъска в безсилие перилото и захлипа: — Можех да я спася, бабо. Можех да я…
Перин усети, че Боуд също плаче, скрила лице в шепи, а останалите жени го гледаха навъсено, сякаш беше направил нещо нередно. Не, не всички. Аланна го гледаше преценяващо от горната част на стълбата с невъзмутимото си айезседайско спокойствие, а лицето на Файле беше почти толкова безизразно.
Той изтри устата си, хвърли кърпата на масата и стана. Все още не беше късно Ейрам да остави меча, да се върне при Ила и да й се извини. Имаше време да му каже… какво? Че може би следващия път няма да бъде там, за да види как загиват любимите му хора? Че може би просто ще се върне, за да завари гробовете им?
Той сложи ръка си на рамото на Ейрам и младежът трепна и дръпна меча, сякаш се боеше, че ще му го отнемат. Миризмата на Калайджията носеше прилив на чувства, на страх и омраза, и на тъга, просмукана до костите. Изгубен. Така го беше нарекла Ила. Очите му изглеждаха като изгубени.
— Измий лицето си, Ейрам. А след това иди при Трам ал-Тор. Кажи му, че го моля да те научи на меча.
Младежът бавно вдигна лице.
— Благодаря ти — изхлипа той и отри сълзите от брадичката си. — Благодаря ти. Никога няма да го забравя. Никога. Кълна се. — Изведнъж той вдигна меча и целуна правото острие; дръжката завършваше с бронзова вълча глава. — Кълна се. Нали така се прави?