— Предполагам — отвърна Перин с тъга и се зачуди защо ли трябва да се чувства тъжен. Пътят на листото беше една прекрасна вяра, като мечта за мир, но като всяка хубава мечта не можеше да оцелее там, където цареше жестокост. А той не познаваше нито едно място, където тя да липсва. Мечта за някой друг, за друго някое време. За други Векове навярно. — Отивай, Ейрам. Много има да учиш, а времето сигурно ще е малко. — Сипейки благодарности, Калайджията не се спря дори да изтрие сълзите от очите си, а се втурна през вратата на хана, вдигнал меча нагоре с двете си ръце.
Без да гледа навъсената Елдрин, опрялата юмруци в хълбоците си Марин и намръщената Нати, да не говорим за плачещата Боуд, Перин се върна при масата и седна. Аланна се беше махнала от стълбата. Файле го изгледа мълчаливо как вдига вилицата и ножа.
— Какво, ще ме кориш ли? — попита я той. — Един мъж има право да се защити, Файле. Дори Ейрам. Никой не може да го задължи да следва Пътя на листото, ако не иска.
— Не ми харесва да виждам, че те боли — отвърна му тя тихо.
Ножът в ръката му спря да реже месото. Да го боли? Не, онази мечта не беше негова.
— Просто съм уморен — каза й той и се усмихна. Но не мислеше, че му е повярвала.
Преди да е успял да глътне и два залъка, от входната врата надникна Бран. Пак си беше надянал кръглия шлем.
— Идват конници от север, Перин. Много конници. Сигурно са Белите плащове.
Перин се изправи, а Файле хукна нанякъде и когато той излезе и яхна Стъпко, се появи отново от другата страна на хана, яхнала черната си кобила. Към северния край на селото тичаха хора. Перин не бързаше особено. Чедата на Светлината най-вероятно бяха дошли, за да го арестуват. Едва ли за нещо друго. Той не гореше от желание да го поведат окован, но също така не гореше от желание да помоли хората да се бият с Белите плащове заради него. Тръгна след Бран, присъединявайки се към потока от мъже, жени и деца, прекосяващи Коларския мост през потока Виноструй; копитата на Стъпко и Лястовица затропаха по дебелите талпи. Покрай водата растяха няколко високи върби. Мостът даваше началото на Северния път, отвеждащ към Стражеви хълм и по-нататък. Някои от далечните стълбове дим бяха изтънели — пожарите бяха погълнали всичко и гаснеха.
В края на селото видя два фургона, преграждащи пътя, и мъже, струпани зад заострените колове на загражденията, кой с лък, кой с копие и прочие. Мърмореха възбудено и се трупаха да погледнат какво иде към тях по пътя: дълга двойна колона конници с бели плащове, вдигаща облак прах, с конични шлемове и излъскани брони, които блестяха на следобедното слънце. Начело на колоната яздеше младолик мъж с много сериозно изражение, който му се стори смътно познат. С появата на кмета мърморенето заглъхна. А може би и появата на Перин ги бе накарала да притихнат.
На около двеста крачки от дървеното заграждение мъжът със сериозното изражение вдигна ръка и колоната спря, отекнаха резки заповеди. Той самият продължи напред със свита от половин дузина Бели плащове и очите му пробягаха по фургоните, острите върхове на коловете и мъжете зад тях. Самите му жестове подсказваха, че е важна личност, дори да ги нямаше белите пискюли на офицерския му ранг под изгряващото слънце, извезано на плаща му.
Отнякъде се беше появил и Люк, сияещ в своето великолепие върху черния си жребец. Беше облечен в пищни одежди от фина червена вълна, извезана със златни нишки. Би било съвсем естествено предводителят на Белите плащове да се обърне към Люк, но тъмните му очи продължиха да оглеждат проницателно всички.
— Аз съм Дейн Борнхалд — обяви той, след като дръпна юздите. — Капитан на Чедата на Светлината. Това сте го направили заради нас, така ли? Чух, че Емондово поле е затворено за Чедата на Светлината. Наистина сте село, отдало се на Сянката, щом е затворено за Чедата на Светлината.
Дейн Борнхалд, не Джефрам. Синът му, навярно. Не че имаше особена разлика. Перин предположи, че единият ще се опита да го арестува не по-малко ревностно от другия. Погледът на Борнхалд пробяга по него и мъжът потръпна и посегна към дръжката на меча си, устните му се дръпнаха назад в безмълвно озъбване и за миг на Перин му се стори, че се кани да връхлети, да прескочи с коня си загражденията и да го съсече. Този човек сякаш изпитваше лична омраза към него. Отблизо обаче вкочаненото му лице изглеждаше някак отпуснато, а в очите му се долавяше блясък, който Перин бе забелязвал в погледа на Били Конгар. Стори му се, че долавя лъх на ракия.
Виж, мъжът с хлътналите бузи до Борнхалд му беше повече от познат. Перин никога нямаше да забрави тези дълбоки очи — като тъмни горящи въглени. Длъгнест и твърд като наковалня, Джарет Биар наистина го гледаше с омраза. Не знаеше дали Борнхалд е толкова фанатик, или не, но виж, Биар наистина беше фанатик.