Борнхалд изобщо не свали очи от Перин.
— Съгласен съм — заяви най-сетне той. — Докато не свърши тролокската заплаха. Съгласен съм! — Той извърна коня си и препусна в галоп към своите хора, снежнобелият му плащ се изду зад него.
Докато кметът се разпореждаше да издърпат фургоните настрана, Перин усети, че Люк го гледа. Благородникът седеше небрежно на седлото си, отпуснал длан върху дръжката на меча си, и в сините му очи се четеше насмешка.
— Мислех, че ще възразиш — каза Перин, — след като толкова убеждаваше хората да се вдигнат срещу Белите плащове.
Люк разпери елегантно ръце.
— Ако тези хора искат Белите плащове да са сред тях, нека да си получат Бели плащове. Но ти трябва да внимаваш. Много добре знам какво значи да се промъкне враг в гнездото ти. Когато е близо, острието му се врязва по-бързо. — Той се изсмя и подкара черния си жребец сред тълпата назад към селото.
— Той е прав — каза Файле, която продължаваше да точи ножа. — Може би този Борнхалд ще си спази думата да не те арестува, но какво може да спре някой от хората му да ти забие нож в гърба? Не биваше да правиш това.
— Трябваше — отвърна й той. — По-добре, отколкото да вършим работата на тролоците.
Белите плащове започнаха да влизат по пътя, с Борнхалд и Биар начело. Двамата го изгледаха с несдържана омраза, другите след тях също… Студени присвити очи върху студени корави лица се извръщаха, за да го изгледат, докато преминаваха. Те не го мразеха, но виждаха в него Мраколюбец. А Биар, най-малкото, беше способен на всичко.
Трябваше да го направи, но си помисли, че може би ще е добре да остави Данил, Бан и останалите край себе си, както искаха и те самите. Нямаше да може да спи спокойно, ако някой не пазеше пред вратата му. Стражи. Като някакъв тъп лорд. Файле поне щеше да е щастлива. Само да можеше да ги накара някак да махнат пряпореца…
Глава 46
Воали
Егеанин си пробиваше път през тълпата. Беше отвратена. Достатъчно ужасно беше, че редът до такава степен се беше сринал, че безпаричните бежанци спяха където им падне. Също толкова лошо беше, че владетелите им ги бяха оставили да умират от глад. Сърцето й трябваше да се радва — такава отчаяна гмеж никога нямаше да може да се противопостави на Коренне, а след това подобаващият ред бързо щеше да бъде възстановен — но въпреки това мразеше да гледа всичко това.
Повечето парцаливи хора изглеждаха твърде отчаяни, за да зяпат една жена, облечена в чиста и добре изгладена рокля, копринена при това, макар и с непретенциозна кройка. Но и други мъже и жени, доскоро във великолепни облекла, сега изкаляни и смачкани, се мяркаха из тълпата, така че нейната поява, изглежда, не изпъкваше особено. Малцината, които може би се чудеха дали тази коприна не означава пълна кесия, бързо се разубеждаваха, щом обърнеха внимание на свойския начин, по който носеше дебелата си тояга, висока колкото самата нея. Днес се бе наложило да остави охраната, стола и носачите — с такава свита Флоран Гелб сигурно щеше да забележи, че го следват. Добре поне че роклята с раздвоени за езда поли й осигуряваше свобода на движението.
Сред тази маса от хора не се оказа особено трудно да държи под око дребния, приличащ на лисугер мъж, макар да й се налагаше да се провира покрай волски коли и някой случаен фургон, теглени в повечето случаи не от животни, а от запотени гологърди мъже. Гелб и седмината му спътници, грубовати типове с буцести лица, си пробиваха път плътно един до друг, съпровождани от вяли проклятия. Дразнеха я тези типове. Гелб явно бе решил отново да отвлече някоя. Беше намерил три жени, след като му бе дала златото, което поиска, но и трите съвсем бегло приличаха на някои от списъка й и той бе хленчил след всяка, която тя отхвърляше. Изобщо не трябваше да му плаща за онази първата. Алчността и споменът за златото очевидно бяха изтрили от паметта му заканите й, че ще го одере жив и ще му изтръгне езика, ако сбърка.
Викове зад гърба й я накараха да извърне глава и да стисне здраво тоягата в ръцете си. Някакъв мъж бе коленичил насред улицата и ревеше, дясната му ръка се беше изкривила неестествено. Над него ридаеше жена в одрипавяла зелена дреха, извърната към някакъв забулен човек, който вече се стапяше в тълпата.