— Той само го помоли за една монета! Само го помоли! — Тълпата ги гледаше безучастно.
Егеанин направи гримаса и се обърна напред. И веднага се спря с проклятие, привлякло няколко стреснати погледа. Гелб и неговите типове бяха изчезнали. Тя започна да се провира между хората към един малък каменен шадраван — водата бликаше от устата на бронзова риба — пред фасадата на винарница с плосък покрив. Избута две жени, които пълнеха менците си, и скочи на перваза, без да обръща внимание на възмутените им клетви. Оттук можеше да вижда над главите на тълпата. Тесните улици се проточваха във всички посоки и завиваха чак след четиристотин-петстотин крачки. Гелб не можеше да се е отдалечил толкова за тези няколко мига.
И изведнъж го видя в един вход на трийсетина крачки от шадравана — беше се изправил на пръсти и надничаше по улицата. Другите бяха много лесни за разпознаване — уж небрежно облегнати на стените от двете страни на улицата. Не бяха единствените, облегнали се на стените, но докато останалите се бяха свили обезсърчено, по техните груби лица се четеше очакване.
Значи жертвата на тяхното предстоящо похищение беше тук. Естествено, никой нямаше да се намеси повече, отколкото при онзи нещастен човек със счупената ръка. Но коя? Ако Гелб най-сетне бе открил някоя, отговаряща на описанията в списъка, тя можеше да се махне и да изчака, за да й продаде жената, да изчака шанса си да провери дали един ай-дам наистина може да държи друга сул-дам освен Бетамин. Но не смяташе повече да се изправя пред избора дали да пререже гърлото на нещастната жена, или да я прати да я продадат като робиня.
Твърде много жени се изкачваха по улицата по посока на Гелб, повечето с прозрачни воали и със сплетени коси. Още от пръв поглед Егеанин изключи две на носилки, с телохранители от двете им страни — уличните главорези на Гелб нямаше да посмеят да се доближат до тях, нито да излязат с голи юмруци срещу мечовете им. Която и да преследваха, тя нямаше да е с повече от двама-трима придружители, ако имаше и толкова, при това невъоръжени. Това като че ли включваше всички останали жени по улицата, които виждаше, било в дрипи или в груби селски дрехи, или в по-претенциозните тоалети, които предпочитаха тарабонките.
Изведнъж две жени привлякоха вниманието й. Бяха с плитки и воали на лицата и приличаха на тарабонки, но изглеждаха някак не на място. Тънките им, скандално прилепнали рокли, едната зелена, другата — синя, бяха копринени, а не от лен, нито от фино тъкана вълна. Облечени така жени обикновено минаваха на носилки, а не вървяха пеш, особено в места като това. И освен това не носеха дъги от бъчви на раменете си като тояги.
Тя изключи едната, с червено-златистата коса, и насочи вниманието си към другата. Тъмните й плитки бяха необичайно дълги, стигаха почти до кръста. От такова разстояние жената много приличаше на една сул-дам на име Сурине. Но не беше Сурине. Тази жена щеше да стигне едва до брадичката на Сурине.
Мърморейки под нос, Егеанин си запробива път през блъскащата се маса между нея и Гелб. С малко повече късмет можеше да го достигне навреме и да му извика да спре. Глупак!
— Трябваше да наемем носилки, Нинив — каза отново Елейн, учудвайки се за стотен път как тарабонките успяват да говорят, без воалите да им влизат в устата. Изплю го и добави: — И нямаше да трябва да използваме тези неща.
Някакъв кльощав човечец се отказа да се провира към тях през тълпата, след като Нинив му размаха заканително дъгата от бъчва.
— Те са за това. — Може би тъкмо гневният й поглед накара човечеца да изгуби интерес, а не дъгата в ръцете й. Тя заопипва тънките плитчици по раменете си и изсумтя отвратена, нямаше й я дебелата плитка, която да си дърпа, щом се ядоса. — А краката са за ходене. Как ще можем да оглеждаме и да разпитваме, ако ни носят като някакви прасета за продан? Бих се чувствала пълна глупачка в един от тези идиотски столове. Във всеки случай предпочитам да се доверя на собствения си разум, отколкото на някакви мъже, които не познавам.
Елейн беше сигурна, че Бейл Домон би могъл да им осигури благонадеждни хора. А и Морският народ със сигурност щеше да може. Тя съжаляваше, че „Танцуващият по вълните“ бе отплавал, но Надзорницата на платната и сестра й нямаха търпение да разпространят вестта за Корамуур до Дантора и Канторин. Двайсет телохранители щяха да им свършат много добра работа.
Усети как нещо се отри в кесията на колана й, стисна я с една ръка и рязко се извърна и замахна със своята дъга. Тълпата леко се разстъпи, но нищо повече. Беше започнала да носи пръстена си с Великата змия и усукания каменен тер-ангреал на каишка на шията си, подражавайки на Нинив, откакто едва не й откраднаха кесията за първи път. За петте дни, прекарани в Танчико, й бяха откраднали три кесии. Двайсетина телохранители наистина щяха да свършат добра работа. И една каляска. С перденца на прозорците.