Жената видимо се поколеба. Беше забелязала.
— Аз… Да… Ще дойда. — Говореше някак размазано, но и смътно познато. Беше доста симпатична жена всъщност и тъмната й коса, падаща почти до раменете, я правеше да изглежда още по-бяла. Малко прекалено строга, за да я наречеш красавица. Сините й очи гледаха сурово, сякаш бе свикнала да дава заповеди. Търговка, навярно, в тази нейна рокля. — Казвам се Егеанин.
Егеанин не прояви никакво колебание да напуснат час по-скоро мястото на уличната свада. Свиха в най-близката пресечка. Тълпите вече се трупаха около падналите мъже. Елейн очакваше, че когато тези типове се свестят, ще разберат, че са им обрали всичко по-ценно, до дрехите и ботушите. Дощя й се да разбере как бяха научили самоличността й, но нямаше начин да помъкне някой от тях, за да го разпита. Оттук нататък определено щяха да си наемат телохранители, каквото и да мислеше Нинив.
Егеанин беше неспокойна — Елейн успя да го прочете в очите й, докато се провираха през тълпите.
— Видя ме, нали? — каза тя. Жената обърка крачките си, което Елейн взе за достатъчно доказателство, и побърза да добави: — Нищо лошо няма да ти направим. Особено след като ни помогна да се спасим. — Пак се наложи да изплюе воала си. Нинив, изглежда, си нямаше този проблем. — Няма защо да ми се мръщиш, Нинив. Тя видя какво направих.
— Знам — отвърна сухо Нинив. — И добре че го направи. Но не сме се скрили в палата на майка ти далече от нечии наострени уши. — Жестът й обхвана хората наоколо. При вида на тоягата на Егеанин и техните дъги повечето хора се държаха на почтително разстояние. Нинив се обърна към Егеанин. — Повечето слухове, които може да сте чували, просто не са верни. Няма защо да се боите от нас, но трябва да разберете, че има неща, които не бива да се обсъждат тук.
— Да се боя от вас ли? — Егеанин изглеждаше слисана. — Не бях си помислила такова нещо. Ще мълча, докато вие не пожелаете да говорим. — Удържа си на думата: минаха мълчаливо през тълпата чак до хана „При трите сливи“.
Въпреки ранния час в гостилницата вече седяха доста мъже и жени и наблягаха на виното и ейла. Жената с ксилофона свиреше в съпровод на един флейтист, чиято флейта пищеше тъничко — самият той също беше тънък. Джюйлин седеше на една маса до вратата и пушеше лула. Когато излязоха, все още не беше се върнал от нощните си издирвания. Елейн се зарадва, като забеляза, че за пръв път няма нов оток или прорез от нож по лицето; това, което той наричаше „задника“ на Танчико, изглежда, беше още по-грубо от лицето, което градът предлагаше на света. Единствената му отстъпка пред танчиканското облекло се изразяваше в това, че бе заменил плоската си сламена шапка с една от тукашните — черна и конична.
— Намерих ги — каза той и скочи от пейката и свали шапката си. После забеляза, че не са сами, погледна предпазливо Егеанин и леко се поклони; тя му отвърна с пестеливо кимване и също така предпазлив поглед.
— Намерил си ги? — възкликна Нинив. — Сигурен ли си? Говори, човече. Езика ли си глътна? — И тя с нейните забележки да не се говори пред непознати!
— По-точно разбрах къде са били. — Не погледна повече Егеанин, но си подбираше грижливо думите. — Жената с белия кичур в косата ме отведе до една къща, където е пребивавала с много други жени, макар че малцина от тях са били забелязвани извън къщата. Местните смятат, че са богати изгнанички от околностите. Сега вътре има само остатъци от храна в килера — дори слугите са заминали, — но мога да кажа, че са напуснали късно вчера или рано снощи. Съмнявам се да ги е било страх от нощта в Танчико.
— Влязъл си вътре? — попита Нинив заплашително и Елейн си помисли, че е на ръба да надигне дъгата от бъчвата.
Джюйлин май си помисли същото, защото изгледа подозрително дъгата и каза:
— Много добре знаете, че не бих рискувал с тях. Една празна къща се надушва. Просто се усеща когато е празна, колкото и да е голяма. Човек не може да преследва крадци, ако не се е понаучил да гледа на нещата с техните очи.
— А ако си задействал капан? — почти изсъска Нинив. — Или твоят велик талант да усещаш включва и капаните? — Тъмното лице на Джюйлин леко посивя; той навлажни устни с език, сякаш за да обясни или да се оправдае, но тя го сряза. — Ще говорим за това по-късно, господин Сайдар. — Очите й леко свърнаха към Егеанин: най-после се беше сетила, че тук има и други уши, които могат да чуят. — Кажи на Рендра, че ще пием чая си в Стаята на падащите цветчета.
— Залата на падащите цветчета — тихо я поправи Елейн и Нинив я стрелна с гневен поглед. Вестите на Джюйлин бяха развалили настроението й.