Тънката усмивка на Елайда не докосна очите й.
— Съветът се събра преди по-малко от час — достатъчно Заседателки, за да се приемат предложенията ни — и с единодушен глас, както се предложи, ти не си повече Амирлин. Свършено е, и ние сме тук да го приведем в действие.
Стомахът на Сюан се вледени и един тънък гласец запищя в тила й. „Какво са разбрали? Светлина, колко ли са научили? Глупачка! Сляпа, глупава жена!“ Но лицето й остана гладко. Не за първи път се оказваше така приклещена в ъгъла. Едва петнайсетгодишно момиче, без нищо друго освен ножа на колана, бе притисната в една уличка от четирима яки побойници с кореми, пълни с евтино вино — тогава беше по-трудно да се измъкне, отколкото сега. Така си каза.
— Достатъчно, за да приемат предложенията ви? — озъби се тя. — Минималният брой, пълен с твои приятелки и такива, на които си могла да повлияеш или да изнудиш. — Това, че Елайда беше в състояние да убеди дори относително малък брой от Заседателките, беше достатъчно, за да й пресъхне гърлото, но тя не го показа. — Когато се събере пълният Съвет, с всички Заседателки, ще разбереш грешката си. Тук, в Кулата, никога не е имало бунт и след хиляда години ще сочат съдбата ти като пример за назидание на новачки, които си позволяват да се държат бунтовно. — По някои от лицата пробяга съмнение: изглежда, Елайда не държеше толкова здраво заговорничките си, колкото си мислеше. — Време е да престанете да дълбаете дупка в корпуса и да започнете да изтребвате водата. Дори ти все още можеш да смекчиш присъдата си, Елайда.
Елайда я изчака с ледено хладнокръвие да свърши, а после я зашлеви с всичка сила. Сюан се олюля, пред очите й закръжиха сребърни искри.
— Ти си свършена — каза Елайда. — Мислиш ли, че аз… че ние… ще позволим да унищожиш Кулата? Водете я!
Сюан залитна, когато две от Червените я забутаха напред. Едва удържайки се на крака, тя ги изгледа гневно, но тръгна натам, накъдето я водеха. На кого трябваше да се обади? Каквито и обвинения да й предявяха, щеше да ги обори, стига да имаше време. Дори обвинения, свързани с Ранд. Не можеха да представят срещу нея нищо повече от голи слухове, а тя бе играла Великата игра твърде дълго, за да бъде надвита от слухове. Освен ако не бяха хванали Мин — Мин можеше да облече слуховете в истини. Тя стисна зъби. „Душата да ми изгори, ако не използвам тази пасмина за стръв за риба!“
В преддверието отново залитна, но този път не защото я блъснаха. Почти се беше надявала, че Леане не е на поста си, но Пазителката се беше изправила вкочанена като Сюан, с ръце, плътно прилепнали до хълбоците, и устата й се мърдаше беззвучно и гневно, затъкната с Въздух.
Но дори не овързаната Леане я бе накарала да се препъне, а високият слаб сивокос мъж, проснат на пода с нож, забит в гърба. Алрик беше неин Стражник от близо двадесет години, без никога да се оплаче, когато пътят й ги задържеше за дълго в Кулата, без никога да промърмори недоволно, когато в качеството си на Стражник на Амирлин биваше отпращан на стотици левги — нещо, което никой от Гайдините не обичаше.
— За това нещо ножицата ти ще насоля и ще я опъна на слънцето, Елайда — хрипливо каза тя. — Кълна ти се!
— Ти помисли за собствената си кожа, Сюан — отвърна Елайда и пристъпи, за да се взре в очите й. — Има още за разкриване от това, което вече разкрихме. Знам го. И ти ще ми го кажеш до трошичка. До… последната… трошичка. — Внезапната кротост в гласа й беше по-ужасяваща от всичките й свирепи погледи. — Обещавам ти го, Сюан. Свалете я долу!
Стиснала топа синя коприна, Мин запристъпва през Северната порта с превзета усмивка, предназначена за стражите с Пламъка на Тар Валон на гърдите. Полюшваше и зелените си поли, както се очакваше от Елминдреда. Но изведнъж забеляза, че стражи няма. Тежката, обкована с желязо врата на звездообразната гвардейска караулка беше отворена, а самата караулка изглеждаше празна. Това беше невъзможно. Никоя порта към територията на Кулата никога не оставаше без стража. По средата на разстоянието до огромната, бяла като кост стрела на самата Кула над дърветата се издигаше гъст пушек. Изглежда, беше близо до помещенията за младежите, които се учеха при Стражниците. Може би пожарът беше отвлякъл пазачите.
Притеснена, тя тръгна натам, без да пуска топа плат. Всъщност не искаше друга рокля, но как можеше да откаже, когато Лейрас натика кесия със сребърници в ръцете й и й нареди да ги използва за коприната, която била видяла — твърдеше, че точно този цвят най щял да подхожда на фигурата на „Елминдреда“. Дали искаше, или не да подхожда на фигурата й беше по-маловажно, отколкото да удовлетвори желанието на Лейрас.