Откъм дърветата до ушите й стигна дрънчене на мечове. Стражниците, изглежда, караха учениците си да тренират по-здраво от всякога.
Всичко беше отвратително. Лейрас и нейните намеци за хубостта й, Гавин с неговите шеги, Галад, който непрекъснато й правеше комплименти и така и не разбираше какво причинява лицето и усмивката му на сърдечния пулс на една жена. Така ли я искаше Ранд? Дали изобщо щеше да я забележи, ако облечеше рокли и се превземаше пред него като безмозъчна хлапачка?
„Какво съм седнала да мисля за него“ — помисли си тя ядосано. Всичко беше по негова вина. Сега тя нямаше да е тук, облечена в тази глупава дреха, и да се подхилва като идиотка, ако не беше той. „Аз нося палто и бричове, и толкова! Може и да облека рокля някога — може би! — но не за да накарам някой мъж да ме погледне! Обзалагам се, че точно в този момент той се заглежда по някоя тайренка, открила гърдите си наполовина. И аз мога да облека такава рокля. Да видим какво ще си помисли, като ме види в тази синя коприна. Ще си пусна деколте до…“ Виж ти, какви си ги помисли! Този мъж й беше взел ума! Амирлинския трон я държеше тук без полза, а Ранд ал-Тор й беше размътил ума! „Да го изгори дано! Да го изгори дано, задето ми причини всичко това!“
Дрънченето на мечове отново прокънтя и изведнъж орда млади мъже изскочи от дърветата пред нея. Носеха копия и голи мечове, Гавин бе начело. Тя разпозна и други, които се учеха при Стражниците. Отнякъде долетяха викове и рев на разгневени мъже.
— Гавин! Какво става тук?
Чул гласа й, той се извърна. Тревога и страх бяха изпълнили очите му, но на лицето му бе изписана решимост.
— Мин. Какво правиш… Махни се оттук, Мин. Опасно е. — Шепа младежи продължиха тичешком напред, но повечето го зачакаха нетърпеливо. Стори й се, че повечето ученици на Стражниците са тук.
— Какво става, Гавин?
— Амирлин е била свалена тази сутрин. Махай се оттук, Мин!
Топът коприна падна от ръцете й.
— Свалена? Не може да бъде! Как? Защо? В името на Светлината, защо?
— Гавин! — извика един от младежите. — Гавин! Белия глиган! Гавин!
— Нямам време — отвърна й той настойчиво. — Навсякъде се води битка. Казаха, че Хамар се опитва да освободи Сюан Санче. Трябва да отида в Кулата, Мин! Бягай! Моля те!
Той се обърна и затича към Кулата. Другите го последваха с викове:
— Гавин! Белия глиган! Гавин! Напред, младежи!
Мин зяпна след тях.
— Ти не каза на чия страна си, Гавин! — прошепна младата жена. Шумът на битката се усили — крясъци и ревове, дрънчене на стомана в стомана се носеха от всички посоки. От тази шумотевица кожата й настръхна и коленете й затрепераха; не беше възможно това, не и тук. Гавин беше прав. Много по-безопасно щеше да е, и много по-умно незабавно да се махне. Само че не можеше да се разбере кога и дали ще я пуснат навън, а и не можеше да измисли каква полза щеше да има от нея отвън.
— А вътре — каква полза от мен? — запита се тя свирепо.
Но не се обърна назад към портата. Остави коприната там, където беше паднала, и бързо се шмугна сред дърветата, търсейки място, където да се скрие. Рано или късно битката щеше да заглъхне, а дотогава тя трябваше да реши какво да прави по-нататък.
В катранената чернота на килията Сюан отвори очи, размърда се, трепна и притихна. Все още ли беше утро навън? Разпитването беше продължило дълго. Постара се да забрави болката — трябваше да е доволна, че все още диша. Грубият камък под нея дращеше подутините и отоците по гърба й, а освен това бе студен и тя цялата трепереше. „Ризата поне можеха да ми оставят.“ Въздухът миришеше на застояла прах и изсъхнала плесен, на старост. Беше в една от дълбоките килии. Никой не беше затварян тук от времената на Артур Ястребовото крило. Никой след Бонвин.
Тя стисна зъби, седна на каменния под и опипа около себе си с ръка за стена, на която да се облегне. Каменните блокове на стената се опряха студени в гърба й. „Дребни неща — каза си тя. — Мисли за дребни неща. Топло. Студено. Кога ли ще ми донесат вода? Ако ми донесат.“
Не можа да се сдържи да не опипа за пръстена на Великата змия на пръста си. Нямаше го. Не че очакваше да го намери. Стори й се, че си спомня как й го бяха измъкнали. По някое време нещата бяха започнали да стават като в мъгла. Благодатна, благословена мъгла. Но си спомняше всичко, което им беше казала. Почти всичко. Триумфът от това, че успя да премълчи частица тук, трошица — там. В промеждутъците между изричаните с вопъл отговори, бързайки да отговори, дано само да спрат, поне за малко, само да… Тя уви ръце около тялото си, за да престане да трепери; не подейства много. „Ще остана спокойна. Не съм мъртва. Това трябва да запомня над всичко останало. Не съм мъртва.“