— Майко? — доехтя плахият глас на Леане от тъмнината. — Будна ли си, майко?
— Будна съм — въздъхна Сюан. Беше се надявала, че ще освободят Леане, че ще я прогонят в града. Жегна я чувството за вина от късчето успокоение, което изпита от присъствието на другата жена в килията. — Съжалявам, че те въвлякох в това, дъщ… — Не. Нямаше право да я нарича вече така. — Съжалявам, Леане.
Последва дълго мълчание.
— Добре ли си… майко?
— Сюан, Леане. Само Сюан. — Въпреки волята си се опита да прегърне сайдар. Там нямаше нищо. Не и за нея. Само празнота. Никога повече. Цял живот, отдаден на целта, а сега беше без кормило, понесла се без платна по море, много по-тъмно от тази килия. Изтри сълзата от бузата си, ядосана, че й е позволила да се отрони. — Вече не съм Амирлинския трон, Леане. — Част от яда се прокрадна в гласа й. — Сигурно Елайда ще бъде издигната на мое място. Ако вече не е. Кълна се, че един ден ще хвърля тази жена за храна на сребрушите!
Единственият отговор от страна на Леане беше дълга, отчаяна въздишка.
Стърженето на ключ в ръждясалата желязна ключалка накара Сюан да вдигне глава: никой не беше помислил да я смаже преди да ги хвърлят двете с Леане тук и ръждясалите части не искаха да се превъртят. Тя се насили да се изправи.
— Стани, Леане. Стани. — След малко чу оплакванията на другата жена и тихото й пъшкане.
С малко по-силен глас Леане каза:
— Каква полза от това?
— Поне няма да ни намерят да лежим на пода и да плачем. — Опита се да заговори по-твърдо. — Можем да се борим, Леане. Докато сме живи, можем да се борим. — „О, Светлина, те ме усмириха! Усмириха мен!“
Стисна юмруци и съжали, че гласът в гърлото й толкова прилича на хленч.
Мин остави вързопите на пода, отметна наметалото и хвана ключа с две ръце. Два пъти по-дълъг от дланта й, той беше също толкова ръждясал като ключалката, също като останалите ключове на голямата желязна халка. Въздухът беше студен и влажен, сякаш лятото никога не достигаше толкова ниско долу.
— Побързай, чедо — измърмори Лейрас: беше вдигнала фенера над Мин и оглеждаше тъмния каменен коридор. Трудно беше да се повярва, че тази жена с многобройните тлъстини под брадичката някога е била красавица, но сега Мин определено я смяташе за хубава.
Тя напъна ключа и поклати отчаяно глава. Беше се натъкнала на Лейрас, докато се промъкваше към стаята си за простата рокля, която си беше облякла сега, и за още няколко неща. Всъщност беше намерила дебеланата да търси нея, ужасно притеснена за „Елминдреда“ — ахкаше какъв късмет била извадила Мин, че е оцеляла, и едва не я заключи в стаята й, докато минат неприятностите. Все още не беше сигурна как бе успяла да уговори Лейрас и все още не можеше да се отърве от изумлението, когато дебеланата неохотно се съгласи да й помогне. „Храбра и гореща мома ще да е била, няма що. Е, надявам се да може — как го каза тя? — да ме измъкне от врящия казан.“ Проклетият му ключ не искаше да се помръдне.
Всъщност беше благодарна на Лейрас не само затова. Съмнително беше дали щеше да успее сама да приготви всичко, или дори да намери част от необходимите неща, във всеки случай не и толкова бързо. Освен че… Освен че когато се натъкна на Лейрас, вече бе започнала да си казва, че е пълна глупачка само дето си е помислила да направи такова нещо, и че докато все още има възможност, трябва да се метне на някой кон и да побегне към Тийр преди някой да е решил да добави и нейната глава към онези, които вече бяха забучени на колове пред Кулата. Възможността да избяга щеше да си остане нещо, което тя никога нямаше да може да забрави. Това само по себе си я направи преблагодарна, за да не възрази ни най-малко, когато Лейрас прибави няколко хубави рокли към онова, което тя самата вече бе опаковала. Ружът и пудрите винаги можеха да бъдат „загубени“ някъде по пътя. „Но защо този проклет ключ не се превърта? Може би Лейрас ще…“
Ключът изведнъж помръдна и се превъртя с толкова силно из-щракване, че Мин се уплаши да не би нещо да се е счупило. Но когато бутна грубата дървена врата, тя се отвори. Мин награби вързопите, пристъпи в голата каменна килия… и спря объркана.
В светлината на фенера видя две жени, покрити с тъмни отоци и зачервени подутини, заслонили очи от внезапната светлина, но първоначално не беше сигурна дали това са тези, които търси. Едната беше висока и с бронзов загар, другата — по-ниска, набита и с по-светла кожа. Лицата им изглеждаха същите — почти същите — и незасегнати от всичко онова, което бяха претърпели, така че трябваше да са те. Но безвремието, бележещо лицата на Айез Седай, сякаш се беше стопило. Обзе я смут. Около нито една от двете не видя никакви образи и аури. Около Айез Седай винаги имаше и образи, и аури. „Престани с това“ — смъмри се тя.