— Но все пак помогна — отвърна й Мин. — Запомнете това. И смятам, че ще удържи на думата си да не ни издава. Сигурна съм.
Леане отново изсумтя.
— Не е без значение, Леане, че тази титла вече ми е отнета — каза Сюан. — Не е без значение, ако утре двете с теб се окажем едни от нейните чистачки. — Леане скръсти ръце, за да ги спре да треперят, и извърна очи от нея. Сюан продължи спокойно, макар и с пресекнат глас. — Аз също така допускам, че Лейрас ще спази думата си за… други неща… така че колкото и да ти е все едно дали Елайда ще ни обеси, за да ни види цял свят, предлагам ти да се пораздвижиш. Аз лично най-много мразя мазните казани още от момиче и не се съмнявам, че и сега няма да ми харесат.
Леане намусено започна да оправя ръкавите на селската си рокля.
Сюан се обърна към Мин.
— Сигурно ще престанеш да гориш толкова от желание да ни помогнеш, като ти кажа, че нас ни… усмириха. — Гласът й не трепна, но се беше вкочанил от усилието да изрече думата и очите й се бяха изпълнили с болка и мъка. — Всяка от Посветените може да ни завърже като овце, Мин. Дори повечето новачки биха могли.
— Знам — каза Мин, внимавайки да не допусне в тона си и намек за съчувствие. Съчувствието в този момент можеше да прекърши и последните останки от самоконтрол у двете жени, а на нея й трябваше да могат да се владеят. — Беше провъзгласено по всеки ъгъл в града и изпратено до всяко кътче по света, където можеше да се намери и една новачка. Но вие все още сте живи. — Леане се изсмя горчиво, но тя не обърна внимание на смеха й. — Най-добре да тръгваме. Пазачът може да се свести или някой да слезе да провери.
— Води, Мин — каза Сюан. — В ръцете ти сме.
Бързо излязоха и тръгнаха нагоре по тесните каменни стъпала. Не биваше да се спират. Това, че се стараеха да минат за молителки, нямаше да им спести въпросите, ако ги забележеха да излизат от подземията с килиите.
Коридорите на Кулата рядко бяха пълни, но сега направо изглеждаха опразнени. От време на време пред тях или в страничните коридори се мяркаше някой, но независимо дали беше Айез Седай, Стражник или слуга, всички бързаха, твърде улисани в собствените си грижи, за да ги забележат. Кулата сякаш беше притихнала.
Преминаха по един напречен коридор, чиито бледозелени подови плочи бяха оцапани с петна засъхнала кръв. Две по-големи петна се протягаха на дълги ивици, сякаш някой бе влачил трупове.
— Какво е станало тук? — попита настоятелно Сюан. — Кажи ми, Мин! — Леане стисна дръжката на ножа си и се заоглежда, сякаш очакваше някой да ги нападне.
— Битка — отвърна неохотно Мин. Беше се надявала, че двете жени ще разберат за това едва след като се озоват извън Кулата, колкото се може по-далече навън. — Започна вчера, веднага след като ви плениха, и спря едва преди два часа. И то не напълно.
— Искаш да кажеш Гайдините? — възкликна Леане. — Стражниците се бият помежду си?
— Стражници, гвардия, всички. Всичко се започна, когато някакви мъже, дошли под предлог, че са строители — двеста или триста души — се опитаха да завладеят самата Кула, веднага след като обявиха, че сте задържани.
Сюан се навъси.
— Данеле! Трябваше да се досетя, че в тази работа се крие нещо повече от разсеяност. — Лицето й се изкриви още повече и на Мин й се стори, че всеки миг ще се разплаче. — Артур Ястребовото крило не е могъл да го постигне, а ето че ние го направихме сами. — Макар на ръба на сълзите, гласът й се изпълни с гняв. — Светлината да ни е на помощ, разрушихме Кулата. — Дългата въздишка сякаш пресуши дъха й, както и гнева. — Предполагам — каза тя след малко, — че би трябвало да се радвам за това, че част от Кулата е останала на моя страна, но почти ми се иска да не е. — Мин се постара да запази лицето си безизразно, но проницателните сини очи на Сюан сякаш разчитаха всяко трепване на клепачите й. — Или никой не ме е подкрепил, Мин?
— Някои ви подкрепиха. — Нямаше намерение да й казва колко малко бяха тези някои. Но не биваше да оставя у Сюан илюзии, че в Кулата са останали нейни поддръжници. — Елайда не изчака да разбере дали Синята Аджа ще остане на ваша страна, или не. В Кулата не е останала нито една Синя сестра, жива поне, доколкото знам.
— А Шериам? — попита с тревога Леане. — А Аная?
— Не знам. Не са останали и много Зелени. Не и в Кулата. Останалите Аджи са се разцепили. Повечето Червени все още са тук. Доколкото знам, всички, които са се противопоставили на Елайда, или са избягали, или са мъртви. Сюан… — Необичайно изглеждаше да я нарича така — Леане промърмори сърдито, — но да я нарича „Майка“ щеше да звучи като подигравка. — Сюан, според обвиненията, предявени срещу вас, вие с Леане сте уредили бягството на Мазрим Таим. По време на боя Логаин също е избягал и те обвиняват вас и за това. Не ви наричат съвсем Мраколюбки — предполагам, че това би означавало нещо твърде близко до Черната Аджа — но почти. Струва ми се обаче, че това се подразбира от всички.