— Те дори няма да признаят истината — каза тихо Сюан, — че те самите смятат да направят точно това, за което обвиняват мен.
— Мраколюбки ли? — промърмори объркана Леане. — Те са ни нарекли…
— А защо не? — изпъшка Сюан. — Какво би ги спряло, след като дръзнаха да направят всичко друго?
Когато наближиха един от изходите, Мин задиша малко по-леко. Беше скрила коне в гористата част на територията на Кулата, недалече от западните порти. Все още оставаше открит въпросът доколко изобщо щяха да могат да излязат навън на коне, но доберяха ли се до тях, тя все щеше да измисли начин да се измъкнат. Сигурно стражите при портата нямаше да спрат три излизащи си жени. Не спираше да си го повтаря.
Вратата, която търсеше, трябваше да се намира някъде напред — обикновена дървена врата, извеждаща към рядко използвана пътека точно срещу мястото, където този проход пресичаше просторния коридор, обикалящ външната стена на Кулата… и изведнъж очите й се приковаха в лицето на Елайда, понесла се от външния коридор право към нея.
Коленете на Мин тупнаха на пода и тя се присви, привела глава и прикрила лице под качулката. Сърцето й се разтуптя така, все едно се мъчеше да изхвръкне от ребрата й. „Молителка, това съм аз. Най-обикновена жена, нямаща нищо общо с това, което се случва тук. О, Светлина, моля те!“ Вдигна глава само колкото да надникне под ръба на качулката си. Почти очакваше изпълнената със злоба Елайда да втренчи поглед в нея.
Елайда я подмина, без дори да я погледне. Беше наметнала широкия шарф със седемте ивици на Амирлинския трон на раменете си. Следваше я Алвиарин, понесла шарфа на Пазителката на Хрониките, бял заради нейната Аджа. Още десетина Айез Седай минаха след Алвиарин, повечето Червени, макар Мин да мерна два шала с жълти ресни, един със зелени и един с кафяви. Шествието се охраняваше от шестима Стражници с ръце на дръжките на мечовете.
И трите бяха коленичили, осъзна Мин и осъзна също така, че почти бе очаквала Сюан и Леане да се хвърлят да удушат Елайда.
— Твърде малко жени са били усмирявани — каза Сюан като че ли на себе си, щом шествието отмина по коридора — и никоя не го е преживявала дълго, но е казано, че единственият начин да го преживееш е да пожелаеш нещо също толкова силно, колкото желанието да преливаш. — Доскорошната пълна безнадеждност беше напуснала очите й. — Отначало си мислех, че искам да изкормя Елайда и да я провеся да се суши на слънце. Сега разбирам, че не искам нищо — нищичко друго! — освен да дочакам деня, в който ще мога да кажа на тази жена, не, тази гнида, че ще живее дълго, за да видят всички какво може да сполети всеки, който си позволи да твърди, че аз съм Мраколюбка!
— И Алвиарин — добави Леане. — И Алвиарин!
— Бях се уплашила, че ще ме усетят — продължи Сюан, — но сега вече няма какво да усетят у мен. Едно предимство от това, че си… усмирена. — Леане поклати сърдито глава, а Сюан продължи: — Трябва да използваме всички предимства, за които можем да се сетим. И да сме благодарни за тях. — Последното прозвуча все едно че искаше да убеди самата себе си.
Последният Стражник се скри зад ъгъла и Мин преглътна буцата в гърлото си.
— Предимствата можем да обсъдим по-късно — изграчи тя и млъкна, за да преглътне пак. — Сега просто да се доберем до конете. — Това, изглежда, беше най-трудното.
И наистина, докато бързаха извън Кулата под обедното слънце, преживяното преди малко им се стори най-лесното досега. Стълбът пушек, издигащ се към безоблачното небе на изток от Кулата, изглежда, беше единственият останал знак от приключилата беда. Покрай тях минаваха групи мъже, но никой не обърна внимание на трите жени, притичващи покрай библиотеката, построена така, че да уподобява извисили се вълни, замръзнали в камък. Тясна пътечка отвеждаше навътре в градините и на запад сред гора от дъбове и иглолистни дървета. Мин облекчено пое дъх, когато видя трите оседлани коня, все още завързани там, къдете ги бяха оставили двете с Лейрас — на малка полянка, обградена от кленове и ясени.
Сюан веднага се запъти към една здрава рунтава кобила, две педи по-ниска от другите.
— Подходящ кон за сегашното ми положение. И изглежда по-кротка от другите. Никога не съм била добра ездачка. — Тя погали муцуната на кобилата и животното облиза ръката й. — Как се казва, Мин? Знаеш ли?
— Бела. Тя е на…