Сюан надигна плахо ръка към гърлото си — тънка червена чертичка върху бледата кожа бележеше мястото, където доскоро се беше опирало острието.
— Твърде дълго бях със Силата — промълви тя малко плахо. — Забравила съм какво означава да се озовеш пред някой, който може да те вдигне и да те скърши като суха клонка. — След което се взря в Леане, сякаш я виждаше за първи път, и опипа лицето си, като че ли зачудена на какво ли е заприличало. — Според това, което съм чела, трябва да мине по-дълго време, но вероятно грубите действия на Елайда са причината. Маска, така го нарече той, но може и да ни послужи за това. — Тя се качи тромаво на гърба на Бела и стисна юздите, сякаш рунтавата кобила беше буен жребец. — Друго предимство, както изглежда, на това да си… Трябва да привикна да го казвам без трепет. Аз съм усмирена. — Каза го бавно и кимна. — Да, така е. Ако Леане е пример, значи съм загубила петнадесет години, може би и повече. Познавам жени, които биха платили всякаква цена за това. Трето предимство. — Тя хвърли поглед към Гавин. Той все още стоеше с гръб към тях, но въпреки това Сюан сниши глас. — Наред с известно развързване на езика, да го наречем. Не съм се сещала за Мара от години. Приятелка от детинство.
— Сега и вие ли ще се състарите като всички нас? — попита Мин, докато се качваше на седлото. По-добре, отколкото да обсъжда лъжата. По-добре беше просто да запомни, че сега тя можеше да лъже. Леане се метна ловко на третата кобила и дръпна уверено юздите й. Явно се беше качвала на кон и преди.
Сюан поклати глава.
— Всъщност не знам. Нито една усмирена жена не е преживявала достатъчно дълго, за да го разбере. Но аз смятам да го направя.
— Смятате ли да тръгвате — подвикна им грубо Гавин, — или ще седите тук да си приказвате? — И без да дочака отговор, се затича през дърветата.
Те сръгаха кобилите след него. Сюан придърпа качулката, за да скрие лицето си. С маска или не, изглежда, не искаше да рискува. След миг колебание Мин направи същото. Елайда е искала да арестуват и нея? Това трябваше да означава, че е знаела, че „Елминдреда“ всъщност е Мин. И от колко ли време го е знаела? От колко ли време Мин се беше въртяла тук, въобразявайки си, че се е прикрила, докато Елайда я е наблюдавала и се е подсмихвала като на последната глупачка?
На една застлана с чакъл алея се появиха двадесетина младежи, някои малко по-възрастни от Гавин, а други — почти момчета. Всички обаче носеха мечове на коланите или на гърбовете си и дрехите на повечето бяха оцапани с кръв. Всеки от тях имаше същия немигащ поглед като на Гавин. Като го видяха, те се спряха и заудряха десните си юмруци в гърдите. Без да спира, Гавин прие поздрава с кимане и младежите се подредиха зад конете на жените.
— Учениците? — промърмори Сюан. — И те ли са взели участие в битката?
Мин кимна. Лицето й беше безизразно.
— Наричат се „Младоците“.
— Подходящо име — въздъхна Сюан.
— Някои от тях са направо деца — промълви Леане.
Мин не мислеше да им казва, че Стражниците на Синята и Зелената Аджа бяха намислили да ги освободят преди да бъдат усмирени и може би щяха да успеят, ако Гавин не беше вдигнал и учениците — „децата“ — и не беше ги повел в Кулата, за да ги спрат. Това сражение беше едно от най-яростните — ученик срещу учител, без милост и пощада.
Високите обковани с бронз порти Алиндреле бяха широко отворени, но с тежка охрана. Част от стражите носеха Пламъка на Тар Валон на гърдите си, други бяха с обикновени дрехи и безразборна смесица от метални нагръдници и шлемове. Гвардейци и мъже, дошли маскирани като строители. И едните, и другите изглеждаха изпълнени с решимост, но стояха отделени едни от други и се поглеждаха с подозрение. Един гвардейски офицер с прошарена коса стоеше по средата, скръстил ръце на гърди, и гледаше приближаващия се с жените Гавин.
— Прибори за писане! — викна му Гавин. — Бързо!
— А, вие трябва да сте от Младоците, за които чухме — отвърна офицерът. — Разбрах, че сте добри бойци, но получих заповед да не пускам никого да напуска Кулата. Подпечатана от самия Амирлински трон. За кого се взимаш, че й противоречиш?
Гавин вдигна глава бавно и каза:
— Аз съм Гавин Траканд от Андор. И искам да пуснеш жените, иначе си мъртъв. — Останалите Младоци пристъпиха зад него с ръце на мечовете, без да мигат и изглежда, без да се притесняват, че ги превъзхождат по брой.
Прошареният мъж пристъпи смутено от крак на крак, а един от стражите промърмори:
— Този е същият, дето казват, че убил Хамар и Кулин.