Мин я изгледа сърдито през рамо. Сюан се взираше към притичващия пред тях мъж — едър чернокос тип, прилично облечен, но в строги кафяви цветове. Гласът й звучеше така, сякаш все още беше Амирлин. „Е, нали аз самата исках да не се предава?“
Сюан я погледна с пронизващите си сини очи — само дето сега изглеждаха някак по-малко заплашителни отпреди.
— Пише: „Приносителите могат да напуснат Тар Валон по моя воля — каза Мин. — Който им попречи, ще отговаря лично пред мен.“ Подпис…
— Знам името му — сряза я Сюан. — След мен. — Тя смуши Бела и едва не падна, когато рунтавата кобила затича в бавен галоп. Успя обаче да се задържи и се затръска неловко, подритвайки я с пети, за да я подкара по-бързо.
Мин се спогледа изненадана с Леане и двете препуснаха след нея. При звука на копитата мъжът погледна назад и също се затича, но Сюан му пресече пътя с Бела. Той изпъшка и отскочи от коня. Мин стигна тъкмо навреме, за да чуе думите на Сюан:
— Не мислех, че ще те срещна тук, Логаин.
Мин ахна. Наистина беше той. Тези отчаяни очи и това някога обаятелно лице, обкръжено от черните къдрици, спускащи се до широките рамене, не можеха да се сбъркат. Само той им трябваше. Човекът, когото Кулата вероятно щеше да търси не по-малко настойчиво от Сюан.
Логаин се срина на колене, сякаш уморените му нозе отказваха да го държат повече изправен.
— Вече не мога да навредя на никого — каза той уморено, забил поглед в паважа под копитата на Бела. — Просто исках да се измъкна и да умра някъде в мир. Ако знаехте само какво означава да изгубиш… — Леане плесна ядосано юздите в ръката си, когато гласът му заглъхна; той подхвана отново, без да е забелязал това. — Всички мостове се пазят. Няма да ме пуснат да премина. Не ме познават, но не искат да ме пуснат. Опитах всички. — Изведнъж той се засмя уморено, но така, като че ли наистина беше много смешно. — Опитах ги всички.
— Мисля — каза Мин предпазливо, — че трябва да продължим. Той вероятно иска да избегне онези, които би трябвало да го търсят. — Сюан я стрелна с поглед, който почти я накара да подкара кобилата си назад. Ледени очи и вдигната брадичка.
Мъжът вдигна глава, изгледа ги и лицето му бавно се навъси.
— Вие не сте Айез Седай. Кои сте вие? Какво искате от мен?
— Аз съм жената, която може да те изведе от Тар Валон — каза Сюан. — И вероятно да ти даде шанс да нанесеш ответен удар на Червената Аджа. Не би имал нищо против да си го върнеш на онези, които те плениха, нали?
Тялото му потръпна.
— Какво трябва да направя? — отрони той бавно.
— Последвай ме — отвърна тя. — Последвай ме и помни, че аз съм единствената в целия свят, която ще ти даде възможност да си отмъстиш.
Все още на колене, той ги огледа, килнал главата си на една страна, а после се изправи и очите му се приковаха във Сюан.
— С теб съм — каза той простичко.
На лицето на Леане се беше изписало изумление. Мин също гледаше невярващо. Каква полза, в името на Светлината, можеше да има Сюан от един мъж със съмнителен разсъдък, който някога лъжливо се беше провъзгласил за Преродения Дракон? В най-добрия случай можеше да се обърне срещу тях и да се опита да открадне някой от конете им. След като измери с очи ръста и ширината на раменете му, Мин реши, че ще е благоразумно да държат ножовете си подръка. Изведнъж, макар само за миг, над главата му засия ореол от златно и синьо, говорещ за бъдеща слава не по-малко сигурно, отколкото първия път, в който го бе видяла. Тя потръпна. Видения. Образи.
Тя се озърна през рамо към Кулата — дебелата бяла стрела, извисяваща се над целия град и господстваща над него, цяла и непоклатима, и въпреки това — също така сигурно разрушена, сякаш в руини. Позволи си за малко да си помисли и за образите, които я бяха осенили, само за миг, проблеснали около главата на Гавин. Гавин, коленичил в краката на Егвийн със сведена глава, и Гавин, кършещ шията на Егвийн, първото, а после второто, сякаш и двете можеха да означават бъдещето еднакво сигурно.
Нещата, които виждаше, рядко биваха толкова изчистени като тези двете и тя никога досега не беше виждала това потрепване напред-назад, сякаш дори видението не можеше да реши кое от двете ще е истинското бъдеще. А още по-лошото беше, че тя изпитваше чувство, граничещо с увереност, че това, което бе направила днес, тласка Гавин към тези две възможности.
Въпреки греещото слънце Мин отново потръпна. „Стореното — сторено.“ Погледна двете Айез Седай — бивши Айез Седай, — които в момента оглеждаха Логаин, сякаш им беше добре обучено псе — свирепо, навярно опасно, но полезно. Сюан и Леане поеха към реката и Логаин закрачи между тях. Мин ги последва малко по-бавно. „Светлина, дано да си е струвало.“