Глава 48
Отказано предложение
Ранд погледна надолу към Авиенда — тя крачеше до стремето на Джейде-ен в тежките си поли и с увит около главата кафяв шал. Големите синьо-зелени очи светнаха нагоре към него изпод широкия шал — тя сякаш съжаляваше, че го няма копието, заради което Мъдрите я бяха сгълчали, че го е взела по време на тролокското нападение.
— Такъв тип жена ли ти харесва? — попита го с презрение Авиенда.
Понякога го караше да се чувства неловко, че язди, докато тя върви пеша, но се беше опитвал да повърви с нея и краката му скоро започваха да плачат за конски гръб. Понякога — много рядко — успяваше да я придума да се качи зад него, като й се оплакваше, че от това непрекъснато навеждане, за да си говорят, го заболява гърбът. Язденето на кон, както се оказа, не нарушаваше обичая чак толкова, но все пак това, че не използваш собствените си крака да те носят, я задържаше в повечето случаи спешена. Едно изсмиване от страна на някой от айилците, особено от страна на някоя Дева, или дори извръщане на погледа беше достатъчно, за да я накара мигом да скочи от гърба на Джейде-ен.
— Тя е мекушава, Ранд ал-Тор. Слаба.
Той се озърна назад към белия фургон, предвождащ кервана на амбулантите, съпътстван днес отново от Девите Джиндо. Изендре беше на капрата с Кадийр и коларя, седнала на дебелото коляно на амбуланта и опряла брадичка на рамото му, а той държеше син копринен слънчобран, за да я заслони — и себе си също — от печащото слънце. Макар и облечен в бяло палто, Кадийр непрекъснато бършеше тъмното си лице с голяма кърпа, по-измъчен от жегата, отколкото тя, в лъскавата си, прилепнала плътно по тялото й рокля, подхождаща по цвят на слънчобрана. Ранд не беше съвсем сигурен, но му се струваше, че тъмните й очи са приковани в него над прозрачния шал, увит около лицето и главата й. Тя като че ли гледаше все в него. Но на Кадийр, изглежда, му беше все едно.
— Не мисля, че Изендре е мекушава — отвърна той кротко и намести шуфата около главата си: тя наистина донякъде предпазваше от знойното слънце. Беше отказал да навлече всякакво друго айилско облекло, колкото и да беше по-пригодно тук от червеното му палто. Каквато и да бе кръвта му, каквото и да значеха дамгите по ръцете му, той не беше айилец и не искаше да се преструва на такъв. Каквото и да му предстоеше да направи, смяташе да държи здраво на тази макар и скромна проява на приличие. — Не, не бих казал, че е мекушава.
На капрата на втория фургон дебелата Кейле и веселчунът Натаил пак спореха за нещо. Натаил държеше поводите, въпреки че не можеше да кара така добре като човека, който обикновено вършеше тази работа. Понякога той също поглеждаше към Ранд — бързо и някак крадешком. Но пък като помисли човек, всеки го правеше. Дългата колона на Джиндо от другата страна на кервана, Мъдрите зад тях, с Моарейн, Егвийн и Лан. А му се струваше, че и откъм по-далечната и по-дебела колона на Шайдо немалко глави също бяха обърнати към него. Сега вече това не го изненадваше. Той беше Оня, що иде със Зората. Всички искаха да разберат какво се кани да направи. Много скоро щяха да разберат.
— Мекушава — изсумтя Авиенда. — Виж, Елейн не е мекушава. Ти принадлежиш на Елейн. Не бива да галиш с поглед това превзето слугинче с млечна кожа. — Тя разтърси ядно глава и замърмори повече на себе си. — Нашите обичаи я стъписвали. Не можела да ги приеме. Какво ме интересува дали може? Не искам да имам нищо общо с това! Не може да бъде! Ако можех, бих те взела за гай-шайн и бих те предала на Елейн!
— А защо Изендре трябва да приема обичаите на Айил?
Ококореният поглед, който тя му хвърли, беше изпълнен с такова изумление, че почти го разсмя. Тя незабавно се навъси, сякаш я беше обидил по някакъв начин. Айилките със сигурност не бяха по-лесни за разбиране от другите жени.
— Ти определено не си от мекушавите, Авиенда. — Това тя трябваше да го приеме за комплимент; пък и наистина понякога беше корава като точиларски камък. — Обясни ми пак за тези надзорнички на покривите. Ако Руарк е вожд на клана Таардад и глава на твърдта Студени скали, как става така, че твърдината е на жена му, а не негова?
Тя го изгледа гневно и малко по-продължително, после каза:
— Защото тя е надзорница на покрива, каменоглав влагоземецо. Един мъж не може да притежава покрив, както не може да притежава земя! Понякога вие, влагоземците, ми изглеждате пълни диваци.
— Но ако Лиан е надзорница на покрива на Студени скали, защото е жената на Руарк…
— Това е друго! Наистина ли не можеш да го разбереш? И едно дете го разбира! — Тя си пое дълбоко дъх и намести шала около лицето си. Беше хубава жена, само дето в повечето случаи го гледаше така, сякаш беше извършил някакво престъпление срещу нея. Какво можеше да е то, той така и не разбираше. Белокосата Баир с набръчканото лице и както винаги сдържана в приказките си за Руйдийн, най-накрая, при това доста неохотно, му беше казала, че Авиенда не е влизала сред стъклените колони: нямало да го направи, докато не се подготвела да стане Мъдра. Тогава защо го мразеше? Това беше загадка, чийто отговор му се искаше да разбере.