— Ще го подхвана от друга посока — замърмори тя към него. — Когато една жена е готова за женене, ако вече не притежава покрив, семейството й построява такъв. В деня на сватбата й новият й мъж я отнася от семейството й на раменете си, като братята му задържат сестрите й, но на прага той я пуска долу и я моли за разрешение да влезе. Покривът е неин. Тя може да…
Тези лекции бяха най-приятното нещо през единадесетте дни и нощи след тролокското нападение. Все пак отначало тя не говореше съвсем охотно, освен при поредната си тирада за уж лошото му отношение към Елейн и по-късно една притеснителна лекция, целяща да го убеди, че Елейн е съвършената жена. Не и преди да подхвърли на Егвийн мимоходом, че щом Авиенда изобщо не желае да говори с него, би му се искало поне да престане да го гледа така втренчено. Само след час една облечена в бяло гай-шайн дойде да повика Авиенда.
Каквото и да й бяха наговорили Мъдрите, тя се върна трепереща от гняв и настоя — настоя?! — да й позволи да му обясни за айилските нрави и обичаи. Несъмнено с надеждата, че той ще им даде някаква нишка за разгадаване на плановете му с въпросите си. След змийските потайности на Тийр откровеността, с която Мъдрите го шпионираха, беше направо играчка. Въпреки това със сигурност беше разумно от негова страна да научи това, което може, а и разговорите с Авиенда всъщност можеха да са и приятни, особено в онези редки случаи, в които тя като че ли забравяше, че го презира по някаква незнайна причина. Разбира се, всеки път, когато тя усетеше, че са започнали да разговарят като хора, а не като пленник и тъмничар, беше склонна да избухва, нажежена до бяло, все едно че я беше вкарал в капан.
И все пак дори така разговорите им бяха приятни в сравнение с всичко останало в това пътуване. Изблиците й на гняв дори бяха започнали да му се струват забавни, макар той да проявяваше благоразумие да не й го показва. Макар да виждаше в него мъж, когото мрази, поне беше така обладана от омразата си, че не виждаше в него Оня, що иде със Зората или Преродения Дракон, а просто Ранд ал-Тор. Поне знаеше какво мисли за него. Не като Елейн, с едно писмо, от което ушите му почервеняха, и другото, написано в същия ден, което го бе накарало да се чуди дали не са му израснали нокти и рога на тролок.
Мин като че ли беше единствената от познатите му жени, която не беше оплела мозъка му на кълбо. Но тя беше в Кулата — поне беше в безопасност там, — а това бе едно от местата, които той смяташе да отбягва. Понякога си мислеше, че животът щеше да е по-прост, ако можеше да отбягва жените изобщо. Напоследък и Авиенда беше започнала да се промъква в сънищата му, сякаш Мин и Елейн не му стигаха. Жените овързваха чувствата му на възли, а сега умът му трябваше да е бистър. Бистър и хладен.
Отново се улови, че поглежда към Изендре. Тя леко му махна с връхчетата на пръстите си зад ушите на Кадийр; сигурен беше, че пълничките й устни се разтвориха в усмивка. „О, да. Опасно е. Трябва да съм хладен и корав като стомана. Остра стомана.“
Единадесет дни и нощи, и дванадесетият ден минаваше, а нищо друго не беше се променило. Дни и нощи странни скални образувания и увенчани с плоски плочи каменни стълбове, издутини като гъби, щръкнали от напуканата, обжарена земя, пресечена от безразборно сякаш разхвърляни хълмове. Дни на парещо слънце и раздиращ вятър, нощи на кършещ костите хлад. Доколкото изобщо се мяркаше растителност, тя като че ли се състоеше единствено от тръни и шипове, или само като я пипнеше човек, пареше люто. За някои от тях Авиенда му казваше, че са отровни. Този списък, изглежда, беше по-дълъг от списъка на едливите. Оскъдната вода беше скрита в извори и щерни, но Авиенда му сочеше някои растения и му обясняваше, че ако се изкопае дълбока дупка под тях, ще се напълни малка ямичка, достатъчна да поддържа живота на един-двама души, и други, които можеха да се дъвчат заради киселата им влажна месеста част.
Една нощ лъвове убиха два от товарните коне на Шайдо и ревяха в тъмнината, докато ги прогонваха от плячката им, след което изчезнаха в клисурите. Един водач на фургон раздразни малка кафява змия, когато си правеха лагер на втората вечер. След това Авиенда я нарече „двустъпа“ и змията явно си заслужаваше името, защото човекът изпищя и падна по очи на втората крачка мъртъв. По този повод Авиенда му изброи отровни змии, паяци и гущери. Отровни гущери! Веднъж му намери един, дълъг две стъпки и дебел, с жълти спирали, преминаващи по бронзовите му люспи. Натисна го нехайно с мекия си ботуш, напъха ножа си в тънката му сплескана глава и го задържа така, за да покаже на Ранд бистрата мазна течност, капеща от костеливите ръбове на устата му. Казвал се гара, обясни му тя, и можел да хапе през ботуш; можел и бик да убие. Имаше, разбира се, и по-лоши твари. Гара всъщност бяха мудни и безопасни, стига да не допуснеш глупостта да ги настъпиш. Когато отхвърли големия гущер от ножа си, жълтото и бронзът се сляха с напуканата глина. О, да! Просто не бъди глупав да стъпваш върху него.