Моарейн делеше времето си между Мъдрите и Ранд, като обикновено се опитваше да го накара да й разкрие плановете си със своите айезседайски хитрини.
— Колелото тъче така, както то само пожелае — беше му казала тя тази заран с хладен и спокоен глас, но тъмните й очи бяха грейнали. — Но един глупак може да се заплете и удуши в Шарката. Много внимавай да не заплетеш примка за собствения си врат. — Беше се сдобила със светла пелерина, почти бяла като на гай-шайн, която чак блестеше на слънцето, а под широката качулка бе увила около челото си снежнобял шал.
— Никакви примки за врата си не правя. — Той се разсмя и тя така рязко изви Алдийб, че кобилата за малко щеше да изрита Авиенда, и препусна в галоп към групата на Мъдрите.
— Глупаво е да ядосваш една Айез Седай — измърмори Авиенда. — Не мислех, че си глупав.
— Тепърва ще разберем дали съм, или не съм — отвърна й той и вече не му беше до смях. Глупав ли? Човек трябва да поема и някои рискове. — Тепърва ще трябва да разберем.
Егвийн рядко оставяше Мъдрите и крачеше с тях не по-малко, отколкото яздеше Мъгла, като понякога вземаше някоя от тях на гърба на кобилата си. Той бе разбрал, че тя се представя за пълноправна Айез Седай пред тях. Амис, Биар, Сеана и Мелайне, изглежда, го приемаха с точно такава готовност, както и тайренците, макар и не по същия начин. Понякога една или друга от тях започваше да спори с нея толкова гръмко, че той можеше да отличи виковете им от над сто крачки разстояние. Почти по същия начин, както спореха с Авиенда, въпреки че те като че ли по-скоро я хокаха, отколкото спореха, но пък, от друга страна, те и с Моарейн понякога спореха доста разгорещено. Особено слънцекосата Мелайне.
На десетата заран Егвийн най-сетне престана да носи косата си на две плитки, след като Мъдрите й поговориха най-дълго от всички пъти досега, усамотени встрани, докато техните гай-шайн сгъваха палатките, а Ранд оседлаваше Джейде-ен. Ако не я познаваше по-добре, щеше да си помисли, че Егвийн държи главата си сведена в усилие да прояви кротост, въпреки че тази дума беше уместна за нея само в сравнение с Нинив. И може би Моарейн. Изведнъж Егвийн плесна с ръце, засмя се и запрегръща Мъдрите една по една, след което припряно започна да си развързва плитките.
Когато попита Авиенда какво става — тя, разбира се, беше седяла пред палатката му, когато се събуди — айилката промърмори кисело:
— Решили са, че е порасла… — Млъкна внезапно, хвърли му изпепеляващ поглед, скръсти ръце и продължи с хладен глас: — Това е работа на Мъдрите, Ранд ал-Тор. Питай тях, ако искаш, но се подготви да чуеш, че не те засяга.
Егвийн е порасла за какво? За косата си? Глупости. Авиенда не пожела и дума повече да му каже по въпроса. Вместо това изстърга късче сивкав лишей от една скала и започна да му описва как да наложи рана с него. Жената твърде бързо усвояваше поведението на Мъдрите и това не му допадаше. Самите Мъдри привидно не му обръщаха почти никакво внимание. Разбира се, нямаше и нужда да го правят, след като Авиенда му беше кацнала на рамото, уж за да му говори.
Останалите айилци, във всеки случай Джиндо поне, с всеки изминал ден ставаха все по-малко дръпнати и може би все по-малко неспокойни относно онова, което означаваше за тях Оня, що иде със Зората, въпреки че единствено Авиенда разговаряше с него по-продължително. Всяка вечер Лан идваше да потренират с мечове, а Руарк го учеше на копията и на странния начин, по който айилците умееха да се бият с ръце и крака. Стражникът знаеше нещичко от това изкуство и се включваше в упражненията. Повечето от останалите отбягваха Ранд, особено водачите на фургони, които вече бяха научили, че той е Преродения Дракон — мъж, който може да прелива, и го гледаха така, все едно виждаха Тъмния. Не и Кадийр обаче или веселчунът.