Някой от Отстъпниците се бе опитал да го убие. Или всички заедно. Това трябваше да е, освен ако Тъмния не беше се освободил вече, в който случай едва ли щеше да се сблъска с нещо толкова лесно и така просто. Затова задържа връзката си с Верния извор. „Освен ако не съм го направил сам. Нима е възможно толкова да съм намразил това, което съм, че да се опитам сам да се погубя? Без дори да го съзнавам? Светлина, трябва да се науча да го контролирам. Трябва!“
Ранд с мъка се изправи, оставяйки кървави дири по килима. Залитна към стойката, на която кротко лежеше Каландор. Той вдигна меча и кристалното му тяло блесна със Силата в него. „Мечът, който не е меч.“ Това острие, очевидно сътворено от стъкло, можеше да реже не по-зле и от най-фината стомана, и все пак Каландор не беше истински меч, а по-скоро реликва от Приказния век, ша-ангреал. С помощта на един от сравнително малкото ангреали, за които се знаеше, че са оцелели след Войната на Сянката и Разрушението на света, беше възможно да се преливат потоци на Единствената сила, каквито без него биха изпепелили преливащия ги. С помощта на още по-редките ша-ангреал мощта на потоците можеше да нарасне толкова повече спрямо потоците с ангреал, колкото ангреал ги увеличаваше спрямо преливаните без него. А Каландор, който можеше да се използва само от Преродения Дракон — след три хиляди години на легенди и пророчества — беше един от най-могъщите ша-ангреали. С Каландор в ръцете той можеше да срине стените на един град с един замах. С Каландор в ръцете можеше да се изправи дори срещу някой от Отстъпниците. „Те бяха. Трябва да са били те.“
Внезапно осъзна, че не е чул и звук от Берелайн, и уплашен да не я види мъртва, се извърна.
Все още на колене, тя примигна. Отново беше навлякла робата си, загърнала я беше около себе си като стоманена броня или като каменна стена. Лицето й беше бяло като сняг. Тя облиза устни.
— Кой точно сте… — Преглътна и започна отново. — Кой от… — Не можа да довърши.
— Аз съм единственият, който е — отвърна той. — Онзи, с когото се отнесохте така, сякаш сме сгодени. — Искаше да я успокои, може би да извика усмивката й — със сигурност жена, толкова силна, колкото се беше показала, можеше да се усмихва дори и застанала пред прогизнал от кръв мъж — но тя се наведе напред и опря челото си в пода.
— Покорно се извинявам, че ви оскърбих така тежко, лорд Дракон. — Задъханият й глас наистина бе изпълнен с покорство и дори изплашен. Никак не й отиваше. — Покорно ви моля да забравите за моето оскърбление и милостиво да ми простите. Повече няма да ви досаждам. Заклевам се, милорд Дракон. В майчиното си име и в името на Светлината ви се заклевам.
Той отпусна привързания на възел поток; невидимата стена, която я обкръжаваше, за миг полъхна и развя робата й.
— Няма нищо за прощаване — отвърна Ранд уморено. Чувстваше се изцеден. — Отидете си, щом искате.
Тя се изправи колебливо, протегна ръка и след като дланта й не срещна нищо, облекчено въздъхна. Сбра полите на робата си и запристъпва по засипания със стъкло килим — острите късчета я боцкаха през кадифените пантофи. Стигна до вратата, спря и се обърна към него с явно усилие. Очите й не можаха съвсем да се вдигнат, за да срещнат неговите.
— Ще повикам айилците, ако благоволите. Ще извикам някоя Айез Седай да се погрижи за раните ви.
„По-скоро би предпочела да е в една стая с някой мърдраал или със самия Тъмен, но не е глезла.“
— Благодаря — отвърна й той тихо, — но няма нужда. Ще ви бъда признателен, ако не казвате на никого какво се случи тук. Все още не. Сам ще направя това, което трябва. — „Трябва да са били Отстъпниците.“
— Както заповяда милорд Дракон. — Тя леко присви крак в реверанс и бързо излезе, сигурно уплашена да не би да промени намерението си да я пусне.
— По-скоро Тъмния — промърмори той, щом вратата зад нея се затвори.
Добра се с олюляване до леглото, отпусна се на раклата до него и постави Каландор на коленете си. Окървавените му длани обхванаха блестящото острие. С това нещо в ръцете му дори Отстъпниците щяха да се боят от него. След малко щеше да изпрати да повикат Моарейн, за да изцери раните му. След малко щеше да заговори на айилците отвън и отново да стане Преродения Дракон. Но засега му се искаше само да поседи и да си спомня за един овчар на име Ранд ал-Тор.
Глава 3
Отражение
Въпреки късния час твърде много хора бързаха по широките коридори на Камъка — несекващ поток мъже и жени в одежди в черно и златно на слугите на Камъка или в ливреи с герба на един или друг върховен лорд. Тук-там се появяваше по някой Бранител, гологлав и невъоръжен. Слугите се кланяха или приклякваха пред Перин и Файле, след което се забързваха, без да спират. Повечето войници се сепваха, щом ги видеха. Някои се покланяха вдървено, но всички до един ускоряваха крачка, сякаш бързаха по-скоро да се отдалечат от тях.