— Едва ли може да се нарече героично чувство — промърмори Натаил. — Но предвид съдбата ти, може да се очаква. Целият свят, яхнал на раменете ти, повечето хора искат да те убият, ако им се удаде възможност, останалите — глупци, които смятат да те използват, да те яхнат към властта и славата.
— Натаил, ти какъв си?
— Аз ли? Аз съм прост веселчун. — Човекът вдигна пеша на разноцветното си наметало и му го показа като доказателство. — Не бих заел мястото ти за нищо на света, не и при тази орис, която го съпътства. Смърт или лудост, или и двете заедно. „Кръвта му по скалите на Шайол Гул…“ Така се казва в Каретонския цикъл, Пророчествата за Дракона, нали? Че ще трябва да умреш, за да спасиш глупците, които ще въздъхнат с облекчение, чуят ли за твоята смърт. Не, не бих приел това за всичката слава, че и отгоре.
— Ранд — каза Егвийн, изниквайки от сгъстяващия се мрак. Беше загърната в светлото си наметало. — Дойдохме да видим дали се крепиш сред Изцеряването и целия този ден в тази жега.
С нея беше Моарейн с лице, прикрито под дълбоката качулка на пелерината й, а също така Баир, Амис, Мелайне и Сеана, с глави, загърнати в тъмни шалове. Всички се взираха в него, спокойни и студени като нощта. Дори Егвийн. Тя все още не беше придобила онази айезседайска безвременност, но имаше погледа на Айез Седай.
Отначало той не забеляза Авиенда, пристъпваща зад останалите. За миг му се стори, че долови състрадание на лицето й, но то изчезна веднага щом тя забеляза, че я гледа. Въображение. Той наистина беше уморен.
— Друг път — каза Натаил на Ранд и погледна жените накриво. — Ще поговорим друг път. — И се отдалечи с лек поклон.
— Бъдещето ли те човърка, Ранд? — каза тихо Моарейн, след като веселчунът се махна. — Пророчествата говорят на цветист, скрит език. Те не винаги означават това, което изглежда, че казват.
— Колелото тъче така, както само пожелае — каза й той. — Аз ще направя това, което трябва. Запомни го, Моарейн. Ще направя това, което съм длъжен. — Тя, изглежда, остана доволна. При Айез Седай беше трудно да разбереш. Едва ли щеше да е доволна, когато научеше всичко.
Натаил се върна на следващата вечер, и на следващата, и по-следващата, и все говореше за епоса, който щял да съчини, но беше тръгнал по някаква болна жилка, все ровеше и ровеше как Ранд смятал да се справи с лудостта и смъртта. Неговото съчинение, изглежда, щеше да бъде трагично. Ранд определено нямаше желание да измъкне страховете си наяве. Това, което се таеше в сърцето и ума му, можеше да си остане заровено там. Най-сетне веселчунът, изглежда, се отегчи да го слуша да казва: „Ще направя каквото трябва да направя“ и престана да идва. Изглежда, не искаше да съчини епоса си, освен ако не е пълен с болезнено чувство. Изглеждаше отчаян, когато за последен път си тръгна — наметалото му яростно се развя зад него.
Този тип беше странен, но ако го поставиш до Том Мерилин, май всички веселчуни бяха странни. Натаил определено проявяваше други веселчунски черти. Например определено имаше много високо мнение за себе си. На Ранд му беше все едно дали ще го назовава с титли, но Натаил се обръщаше към Руарк и Моарейн така, сякаш му бяха равни. В това отношение си приличаха с Том като две капки вода. Освен това изобщо отказа да прави представления за Джиндо и прекарваше повечето време от нощта в лагера на Шайдо. Шайдо били повече, обясняваше той на Руарк, сякаш това беше най-очевидното нещо на света. По-голяма публика. Това не се хареса на никого от Джиндо, но дори Руарк нямаше какво да направи. В Триделната земя на един веселчун беше позволено почти всичко с изключение на убийство.
Авиенда прекарваше нощите си при Мъдрите и понякога вървеше с тях около час денем, и всички се струпваха около нея, дори Моарейн и Егвийн. Отначало Ранд си помисли, че сигурно я съветват как да се оправя с него, как да измъкне това, което искат, от устата му. Но после един ден една огнена топка, голяма колкото кон, изведнъж избухна пред групата на Мъдрите и продължи да се върти и тътне напред, прорязвайки бразда по съсухрената земя, докато най-сетне не намаля и не изгасна.
Неколцина от водачите на фургони дръпнаха рязко поводите на своите стреснати, цвилещи екипажи и се развикаха уплашено. Глух ропот премина през Джиндо, които зяпаха смаяни напред, както и пред Шайдо, но двете колони продължиха да се движат, без да се спират. Истинската възбуда се възцари при групата на Мъдрите: четирите се бяха струпали около Авиенда и очевидно всички заговориха една през друга, като енергично махаха с ръце. Моарейн и Егвийн също се опитаха да се намесят. Дори без да ги чува, Ранд разбра, че Амис ги скастри недвусмислено, размахвайки яростно пръст да стоят настрана.