Зяпнал в черната бразда, протегнала се права като стрела половин миля напред, Ранд се отпусна в седлото си. Учеха Авиенда да прелива. Разбира се. Точно това правеха. Той изтри потта от челото си с опакото на ръката. Когато огнената топка изникна и се затъркаля, той инстинктивно се беше пресегнал към Верния извор. Беше все едно да се опиташ да гребнеш вода със съдрано сито. Беше все едно да хванеш въздуха. Един ден това можеше да се случи, когато Силата ще му трябва отчаяно. Трябваше да се научи, не само защото ако не го направеше, Силата щеше да го убие преди да му се наложи да се тревожи, че ще полудее; трябваше да се научи, защото трябваше да я използва. Да се научи да я използва; да я използва, за да се научи. Изсмя се така гръмко, че неколцина от Джиндо го погледнаха притеснено.
По всяко време през тези единадесет дни и нощи компанията на Мат щеше да му е приятна, но Мат изобщо не се приближаваше до него за повече от минута-две, дръпнал надолу широката периферия на плоската филцова шапка, за да пази очите си от слънцето, и хванал копието с черната дръжка с изковано от Силата острие — като къс закривен меч.
— Ако лицето ти почернее още малко на слънцето, наистина ще се превърнеш в айилец — казваше му той през смях, или: — Да не си решил да прекараш остатъка от живота си тук? Цял свят ни чака от другата страна на Драконовата стена. Вино? Жени? Забрави ли за всички тези неща?
Но Мат изглеждаше много притеснен и не беше склонен да говори за Руйдийн и за това, което им се беше случило там. Само при споменаването на обгърнатия в мъгла град ръката му се свиваше на черната дръжка и той твърдеше, че не помни нищо за пътуването си през тер-ангреала — а след това противоречеше на себе си, като казваше: „Стой настрана от това нещо, Ранд. То изобщо не е като онова в Камъка. Те мамят. Да ме изгори дано, по-добре изобщо да не бях го виждал!“
Единствения път, когато Ранд спомена за Древния език, той се сопна:
— Да те изгори дано, нищо не знам за проклетия Древен език!
И препусна в галоп назад към фургоните на амбулантите.
Там Мат прекарваше повечето си време в хвърляне на зарове с кочияшите — докато те не осъзнаха, че печели много по-често, отколкото губи, независимо кои зарове използва — в продължителни приказки с Кадийр и Натаил по всякакъв повод, както и в задирянето на Изендре. Ясно беше какво си мисли още първия път, когато й се ухили и оправи шапката си — беше на заранта след тролокската атака. Заговаряше я почти всяка вечер колкото можеше по-продължително и веднъж толкова лошо се убоде, докато късаше бели цветчета от един бодлив храст, че два дни едва можеше да държи юздите, още повече че отказа на Моарейн да го Цери. Изендре не че точно го окуражаваше, но ленивата й знойна усмивка едва ли беше пресметната и да го откаже. Кадийр виждаше — и не казваше нито дума, въпреки че понякога проследяваше Мат с поглед на лешояд. Други обаче коментираха.
Един късен следобед, след като мулетата бяха разпрегнати, а Ранд разседлаваше Джейде-ен, Мат застана с Изендре в рехавата сянка на един от покритите с платнища фургони. Застана много близо. Клатейки глава, Ранд се загледа, докато четкаше пъструшкото. Слънцето грееше ниско на хоризонта и високите канари хвърляха дълги сенки през бивака.
Изендре опипваше прозрачния воал на главата си, сякаш си мислеше разсеяно дали да не си го свали, усмихваше се и пълничките й устни бяха разцъфнали, готови за целувка. Окуражен, Мат се ухили самоуверено и пристъпи още по-близо. Тя пусна шала и бавно поклати глава, но подканящата й усмивка не изчезна. Никой от двамата не чу стъпките на приближаващата се Кейле, съвсем леки въпреки теглото си.
— Това ли ви се е дощяло, драги ми господине? Нея ли искате? — Двамата подскочиха настрани един от друг при звука на сладникавия й глас, а тя се засмя. — Сделка ти предлагам, Матрим Каутон. Една тарвалонска марка и тя е твоя. Такава като нея струва поне две, тъй че си на чиста печалба.
Мат направи гримаса и се озърна, сякаш му се дощя да е където и да е другаде, но не и там.
Изендре обаче бавно се обърна срещу Кейле — като пума, изправила се срещу мечка.
— Много далече отиваш, дърто — изрече тя тихо, присвила очи. — Няма да търпя повече езика ти. Внимавай. Или искаш да те оставим тук, в Пустошта?
Кейле се изсмя широко, но смехът не докосна пъстрите й очи, блеснали между тлъстините на бузите й.
— Нима?
Изендре кимна решително и каза:
— Една тарвалонска марка. — Гласът й беше железен. — Ще се погрижа аз да си вземеш тарвалонската марка преди да сме те оставили. Жалко само, че няма да мога да те видя как ще я изпиеш. — Обърна гръб и закрачи към челния фургон, без този път изобщо да се полюшва изкусително, и се скри вътре.