Ранд се наведе да подаде ръка на Авиенда и след като тя поклати глава, каза:
— Ако ще вдигат целият този шум, няма да мога да те чувам отдолу. Ами ако взема че направя някоя глупава грешка, защото не мога да чуя какво ми казваш?
Тя промърмори под нос, погледна към Девите около фургоните на амбулантите, въздъхна и се хвана за ръката му. Той я издърпа нагоре, без да обръща внимание на възмутения й грак, и я метна върху гърба на Джейде-ен. Всеки път, когато тя се опитваше сама да се качи на коня, почти го събаряше от седлото. Остави я да си оправи тежките поли, макар че в най-добрия случай те оголваха краката й много над меките, високи до коленете ботуши, след което сръга пъструшкото в лек галоп. За първи път на Авиенда й се налагаше да язди по-бързо от спокоен раван. Тя го прегърна през кръста и се притисна в гърба му.
— Искаш да ме направиш на глупачка пред сестрите ми, влагоземецо — каза тя, опряла глава на гърба му.
— Защо да те взимат за глупачка? Виждал съм Баир, Амис и останалите понякога да яздят зад Моарейн или Егвийн, когато си говорят.
— Ти приемаш промените по-лесно от мен, Ранд ал-Тор — каза тя. Той не беше сигурен как да го разбира.
Когато изравни Джейде-ен с Руарк, Хейрн и Амис, малко пред продължаващите да викат Джиндо, той се изненада, като видя леко подтичващия край тях Куладин. И той беше гологлав. Авиенда смъкна шуфата на Ранд на раменете му.
— В една твърдина се влиза с открито лице, за да те видят. Това вече ти го казах. И да вдигаш шум. Те отдавна са ни забелязали и трябва да са се досетили кои сме, но такъв е обичаят, за да покажеш, че не се опитваш да завземеш твърдината с изненада.
Той кимна, но не каза нищо. Руарк и тримата с него не викаха, Авиенда също. А освен това Джиндо вдигаха достатъчно шумотевица, за да ги чуят от мили разстояние.
Куладин се обърна към него. По обгореното му от слънцето лице пробяга презрение и още нещо. Омраза и неприязън Ранд можеше да очаква, но насмешка? Какво толкова смешно намираше Куладин?
— Глупав Шайдо — промърмори Авиенда зад гърба му. Навярно беше права — може би насмешката беше заради нейното яздене. Но Ранд не мислеше така.
Мат ги настигна в галоп, вдигайки облак жълтеникавокафяв прах.
— Какво е това място, Ранд? — попита той високо, за да го чуят във врявата. — Единственото, което ми казаха онези жени, беше: „По-живо. По-живо.“ — Ранд му каза и той огледа намръщено извисяващите се скали. — Това можеш да го държиш с години, ако имаш запаси, но не може да се сравнява нито с Камъка, нито с Тора Харад.
— С Тора кое? — каза Ранд.
Мат сви рамене и отвърна:
— Просто нещо, за което чух веднъж. — Той се изправи на стремената и се озърна назад над главите на Джиндо, към кервана на амбулантите. — Те поне все още са с нас. Чудно кога ли ще си приключат търговията и ще си тръгнат.
— Не преди Алкаир Дал. Руарк казва, че където се срещат вождове на кланове, винаги става панаир, дори да са само двама-трима. А щом ще се съберат всичките дванадесет, не мисля, че Кадийр и Кейле ще пожелаят да го пропуснат.
Мат не остана доволен от тази новина.
Руарк ги поведе право към най-широката цепнатина в стръмната скална стена. Беше широка десет-дванадесет крачки и засенчена от стръмните канари. Виеше се все по-дълбоко и по-дълбоко, тъмна и дори хладна под синята небесна лента. Странно бе усещането да попаднеш в такава дълбока сянка. Виковете на айилците се люшнаха, усилени от сиво-кафявите стени. Когато най-сетне замлъкнаха, тишината, нарушавана от тропота на копитата на мулетата и скърцането на колелетата на фургоните далече назад, беше направо стряскаща.
Минаха още една извивка и проходът изведнъж ги изведе в широк каньон, дълъг и почти прав. От всяка страна ги засипаха пронизителните викове от устите на стотици жени. Плътна тълпа ги обкръжаваше — жени в бухнати поли и с увити на главите шалове, мъже, облечени в сиво-кафяви палта и бричове, кадин-сор, и Деви на копието също така. Всички махаха за добре дошли и дрънкаха по котлета и всичко, което можеше да вдига повече шум.
Ранд ахна, и не толкова заради цялата тази шумна бъркотия. Стените на каньона бяха зелени, с тесни тераси, виещи се от двете му страни. Всъщност не всички бяха точно тераси. Малки къщички с плоски покриви, от сив камък или жълта глина, бяха буквално струпани една върху друга, на купчини, с виещи се между тях пътеки, и всеки покрив представляваше градина, засята с боб и тикви, пиперки, дини и растения, които той не познаваше. Щъкаха пилета, по-червени от познатите му, и някакви странни на вид домашни птици, по-едри и със сиви пера. Деца, повечето от които облечени като възрастните, и гай-шайн в бели роби се движеха между редиците къщи с големи глинени съдове — явно поливаха растенията. Айилците нямаха градове, както му бяха казали, но това тук определено имаше размери поне на доста голямо село, макар и най-странното, което беше виждал. Врявата беше твърде голяма, за да може да зададе въпросите, които напираха в главата му — например какви бяха онези обли плодове, прекалено червени и лъскави, за да са ябълки, които растяха по ниски храсти с белезникави листа, или правите стебла с широки листа и щръкнали дебели жълти филизи? Твърде дълго беше живял като фермер, за да не го зачудят.